Най-сетне младата жена се отдръпва и Лизи отново вижда съпруга си и Дашмиел — преподавателят по английска литература рязко отмята глава, позата му сякаш крещи: „Тревога! Тревога!“ Случва се за частица от секундата. Лизи вижда същото, което вижда Дашмиел. Вижда Русокоско с револвера (по-късно ще разбере, че оръжието е „Лейдисмит“ двайсет и втори калибър, произведено в Корея и купено за трийсет и седем долара на гаражна разпродажба в Южен Нешвил), насочен към съпруга й, който най-после съзира опасността и спира. Във времето на Лизи всичко се случва на забавен каданс. Тя не вижда как куршумът изхвърча от дулото на револвера, но чува как Скот казва благо, провлачвайки думите в продължение на десет, дори на петнайсет секунди:
— Да поговорим, а, синко?
Сетне вижда как от дулото на револвера изригва пламък, напомнящ раздърпано жълто-бяло букетче за корсаж. Чува приглушено изпращяване, като че ли някой е спукал с длан хартиен плик. Вижда как Дашмиел, дребнавият южняшки фукльо, отскача вляво. Вижда как Скот полита назад, а брадичката му се вирва. Съчетанието от двете движения е странно, но грациозно като стъпка от салонен танц. Черна дупка зейва отдясно на лятното спортно сако.
— Синко, хич не ти трябва да го правиш — провлечено изрича Скот във времето на Лизи, но дори в това време тя чува как след всяка дума гласът му изтънява, докато накрая заприличва на гласа на пилот-изпитател в барокамера. Въпреки това подозира, че мъжът й още не си дава сметка какво му се е случило. Да, почти е сигурна. Спортното му сако се разтваря като порта, когато той заповеднически вдига ръка, сякаш да спре безумеца, и Лизи осъзнава едновременно два факта. Първият е, че ризата под сакото бързо почервенява. И че тя най-после тича към него, макар че при всяка крачка се олюлява.
— Трябва да спра тези камбани — раздразнено изрича Герд Алан Коул. — Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии.
Лизи е сигурна, че след като умъртви Скот, Русокоско ще се самоубие или ще симулира опит за самоубийство. Засега обаче му предстои да довърши пъкленото си дело. Леко завърта китката си и насочва димящото дуло на револвера към сърцето на Скот; във времето на Лизи движението е плавно и бавно. Прострелял е белия дроб, сега ще стреля в сърцето. Тя знае, че трябва да го спре. Ако съществува поне минимален шанс съпругът й да оцелее, тя трябва да попречи на ненормалния убиец да го простреля втори път.
Сякаш, за да докаже безсилието и, Герд Алан Коул казва:
— Няма да спрат, докато си жив. Ти си виновен за непрестанния им звън, старче. Ти си ад, ти си зъл дух и сега си моят зъл дух!
За пръв път думите му имат някакъв смисъл и осъзнаването им дава на Лизи достатъчно време да вдигне лопатката — тялото й е предусетило намерението й и пръстите й здраво са стиснали дръжката — и да замахне. Въпреки това за малко не закъснява безвъзвратно.
Ако това беше конно състезание, на таблото за резултатите щеше да се появи надпис: ИЗЧАКАЙТЕ ФОТОФИНИША. Но когато състезанието е между мъж с револвер и жена с лопатка, не е необходим фотофиниш. В своето време, в което всичко става на забавен каданс, тя вижда как сребърната лопатка се удря в оръжието и го отклонява нагоре тъкмо когато отново лумва жълто-белият огън (зърва го бегло, защото дулото отчасти е скрито от сребърното сечиво). Вижда как металната част на лопатката продължава да се движи напред и нагоре, докато вторият куршум се стрелва в безоблачното августовско небе. Вижда как револверът полита във въздуха; има достатъчно време да си каже: „Мама му стара! Яко го фраснах!“ преди лопатката да се вреже в лицето на Русокоско. Ръката му още е вдигната (три пръста ще бъдат прекършени от удара), ала при все това металното сечиво счупва носа на Коул, дясната му скула и костта под облещеното му око, избива му девет зъба. Мафиотски бияч с метален бокс не би се справил по-добре.
Сега — все още бавно, още във времето на Лизи елементите на фотографията, за която Стивън Куинсланд ще получи високо признание, се обединяват.