Капитан С. Хефърнън е видял какво се случва само една-две секунди след Лизи, но и той има проблем с преодоляването на някакъв зяпач — в неговия случай това е пъпчив шишкав младеж с широки бермуди и тениска с щампа на усмихнатия лик на Скот Ландън. Охранителят го изблъсква с мускулестото си рамо и се затичва.
Русокоско пада на асфалта (и излиза от обхвата на фотообектива) — едното му око се взира в една точка, от другото блика кръв. Кръв блика и от отверстието, което в бъдеще вероятно отново ще му служи за уста.
Роджър Дашмиел, който може би изведнъж си спомня, че е „водещ на шоуто“, а не голям и подплашен заек, се обръща към протежето си Едингтън и към почетния гост Ландън (създал му толкова много главоболия) тъкмо навреме, та изненаданата му физиономия да бъде увековечена на фона на знаменателната фотография.
Междувременно Скот Ландън излиза от обсега на обектива. Изпаднал е в шок и крачи уверено, сякаш не забелязва нетърпимата жега, движейки се към паркинга и зала „Нелсън“, където се помещава факултетът по английска литература и за щастие на всички има климатик. Върви изненадващо бързо — поне отначало — и повечето присъстващи сляпо го следват, без да си дават сметка, че пред очите им се е разиграла трагедия. Лизи е вбесена, но не изпитва изненада. В крайна сметка колцина от тях са видели Русокоско, стиснал дамското револверче? Колцина са разбрали, че приглушените изпуквания са от изстрели? Дупката в сакото на Скот може да е петно мръсотия, а кръвта, напоила ризата му, още не се вижда. При всяка вдишване от гърдите му излиза странно свистене, но колко души го чуват? Не, те зяпат нея — ненормалницата, която е превъртяла и съвсем безпричинно е забила глупавата сребърна лопатка в лицето на някакъв младеж. Мнозина се усмихват, сякаш мислят, че случилото се е сцена от представлението, изнесена в тяхна чест — шоуто на пътуващия цирк „Скот Ландън“. Мамка им, мамка му на Дашмиел, мамка му и на тромавия глуповат охранител със забавените реакции. Сега я интересува само Скот. Замахва с лопатката, този път „го отнася“ Едингтън.
После, все още на забавени обороти, тя хуква подир съпруга си, който забавя крачка, стъпвайки върху нажежения асфалт на паркинга. Зад нея Тони Едингтън се блещи в сребърната лопатка, сякаш вижда примерно артилерийска граната, детектор за радиация или останка от състезание на покойници; към него пристъпва капитан С. Хефърнън, явно не е разбрал кой е истинският герой (по-точно героиня) на деня. Лизи ще узнае какво се е случило в този момент едва осемнайсет години по-късно, и то от фотографията на Стивън Куинсланд, но дори да го знаеше, пак нямаше да я интересува; цялото й внимание е съсредоточено в съпруга й, който се свлича върху размекнатия асфалт. Опитва се да излезе от времето на Лизи, да тича по-бързо. Тъкмо тогава Куинсланд натиска копчето на фотоапарата и хваща в кадър само част от мокасината й — факт, който той няма да осъзнае нито тогава, нито по-късно.
6.
Носителят на наградата „Пулицър“, enfant terrible, публикувал първата си книга, когато е бил едва двайсет и две годишен, се свлича на асфалта. „Пада като чувал с картофи“, както гласи популярната фраза.
Лизи прави нечовешко усилие да се изтръгне от влудяващото „свое време“, в което сякаш е впримчена. Трябва да се освободи, защото, ако не стигне до Скот, преди тълпата да го погълне, хората вероятно ще го убият. Ще го задушат с обичта си.
— Той е рааанееен! — изкрещява някой.
Тя си изкрещява безмълвно
(дръж се СЕГА ТРЯБВА ДА ТИ СТИСКА)
и най-сетне успява. Изтръгва се от лепилото, в което са затънали стъпалата й. Стремглаво се втурва напред, без да забелязва шума, жегата, потта, блъскащите се зяпачи. Благославя забързаната действителност и докато тича, измъква проклетите бикини от проклетия си задник. Ох, какво облекчение, поне едно нещо през този идиотски ден е наред.
Девойка с къса блузка, чиито презрамки са завързани на фльонги на раменете, всеки момент ще се изпречи на стесняващата се пътека към Скот, но Лизи се стрелва край нея и се просва върху асфалта. Ще усети болката в наранените си колене едва по-късно в болницата, където любезна медицинска сестра ще ги намаже с мехлем — толкова прохладен и успокояващ, че Лизи ще се разплаче от облекчение. Но това ще стане после. В момента й се струва, че са само двамата със Скот на този нажежен паркинг, на този ужасяващ черно-жълт под на бална зала, където температурата надхвърля петдесет и пет градуса. Във въображението й изникват яйца на очи, които баба Дебушър пържи в големия си тиган, и тя бързо го прогонва.
Скот я гледа.