Съществуваха много думи за творбите на Скот. Единствената, която Лизи разбираше, беше memorabilia1 но имаше и друга, много особена, нещо като incuncabilla2. Ето какво искаха онези, които я увещаваха или гневно крещяха по телефона — „инкункабилата“ на Скот. Тя започна мислено да ги нарича инкункси.
2.
Онова, което я измъчваше най-силно, особено след появата на Аманда, беше обезсърчението, сякаш или беше подценила задачата си, или бе надценила (и то много) способността си да стигне до неизбежния край, когато мебелите са прибрани в обора, килимите са навити и омотани с тиксо, жълтият ван „Райдър“ стои на алеята и хвърля сянка върху дъсчената ограда между нейния двор и имота на съседите, семейство Галоуей.
О, да не забравяме и печалното сърце на това помещение — трите компютъра. Всеки беше по-модерен и по-лек от предишния, но дори най-новият беше голям и заемаше цялото бюро; и трите още работеха. Разбира се, имаха пароли, които й бяха неизвестни. Бог знае с какви електронни отпадъци бяха задръстени твърдите дискове. Списъци за пазаруване? Стихотворения? Еротика? Беше сигурна, че съпругът й е ползвал интернет, ала нямаше представа кои сайтове е посещавал. „Амазон“? Сайт за песните и живота на Ханк Уилямс? Порносайтове за садо-мазо? Навремето си казваше, че по каквото и да се увлича Скот, то ще е само временно и че ще разбере истината, като види сметките за плащане (или най-малкото липси в парите за ежедневните разходи), но, разбира се, това беше пълна самозаблуда. Ако съпругът й бе искал да скрие от нея хиляда долара месечно, спокойно щеше да го направи, без тя да забележи. А паролите? Най-идиотското беше, че може би й ги беше казал, ала тя забравяше подобни неща. Напомни си да опита, като напише името си. Да, щеше да пробва, но след като Аманда си отиде. Което май нямаше да е скоро.
Приседна на един стол и духна кичура коса, паднал на челото й. „Както съм го подкарала, ще стигна до ръкописите чак през юли — помисли си. — Ако разберат с какво охлювско темпо работя, инкунксите ще откачат. Особено последният.“
Въпросният досадник (беше я посетил преди пет месеца) съумя да говори много любезно и мило и така я подмами, че тя беше склонна да го помисли за по-различен от другите. Обясни, че година и половина след смъртта на съпруга си най-сетне е събрала сили и смелост да влезе в работното му помещение и да започне разчистването и подреждането на стаите.
Посетителят беше професор Джоузеф Удбоди от факултета по английска литература в Питсбъргския университет. Скот беше възпитаник на същия университет, а на лекциите на тема „Скот Ландън и митът за Америка“, водени от Удбоди, присъстваха почти всички студенти. Освен това през тази година курсовите работи на четирима абсолвенти бяха посветени на творчеството на Скот Ландън, ето защо вероятно бе неизбежно поредният представител на инкунксите да стигне до момента, за който Лизи говореше със заобикалки от рода на „ще бъде пo-скоро от очакваното“ и „със сигурност по някое време през лятото“. Ала едва когато тя увери Удбоди, че ще му се обади, когато „нещата се уталожат“, господин професорът показа истинския си лик.
Фактът, че е споделяла леглото с един велик американски писател, не й давал правото да се разпорежда с литературното му наследство — така се изрази той. Било работа за специалист, а бил научил, че госпожа Ландън дори не е завършила университет. Напомни й колко време е изминало от смъртта на Скот Ландън и за все по-настойчиво разпространяваните слухове, че има много негови неиздадени произведения — разкази и дори романи. Молбата му беше госпожа Ландън да му разреши да надзърне в работното помещение на съпруга й, да порови в картотеките и в чекмеджетата на бюрото, ако не за друго, то поне да сложи край на най-безумните слухове. Естествено тя щеше да присъства през цялото време — подразбираше се от само себе си.
— Не! — заяви Лизи и го изпрати до входната врата. — Още не съм готова. — Говореше учтиво и се опитваше (или поне се стараеше) да забрави подлата му тактика, макар вече да й беше ясно, че той е не по-малко луд от другите натрапници. Само дето се беше прикривал по-умело и за малко бе успял да я заблуди. — А когато почувствам, че моментът е настъпил, искам да прегледам всичко, не само ръкописите.
2
Всъщност латинската дума е incunabula — начална фаза, книги, отпечатани преди 1501 г. — Б. пр.