Лицето му е мъртвешки бледо, под лешниковите му очи са се вдълбали черни сенки, от устата му струи кръв и се стича по брадичката му.
— Лизи! — Пак този изтънял глас. — Онзи наистина ли ме простреля?
— Не говори! — Тя притиска длан до гърдите му. Мили Боже, ризата му е напоена с кръв, сърцето му забързано тупти… не, не тупти, а пърха. Сякаш не бие сърцето на човек, а на птица. „Пулс на гълъб“ — казва си тя, в същия момент девойката с късата блузка се стоварва върху нея. Би паднала върху Скот, но Лизи машинално го прикрива с тялото си („Ей, мама ти стара!“ — извиква изплашената млада жена), за миг поемайки тежестта й върху гърба си. Вижда как непознатата протяга ръце, за да омекоти удара при падането — „Благословени да са рефлексите на младите“ — казва си Лизи, сякаш самата тя е престаряла, не едва на трийсет и една — и девойката успява, ала изпищява, когато след секунда асфалтът парва дланите й.
— Лизи — прошепва Скот и о, Божичко! — дъхът му свисти като вятър в комин.
— Кой ме блъсна? — извиква непознатата с късата блузка с презрамки, завързани на фльонги. Вирнала е задник, конската й опашка се е развързала и косата почти закрива очите й, крещи от страх, болка и срам.
Лизи се привежда към съпруга си. Топлината, излъчваща се от него, я ужасява и я изпълва със съжаление, каквото не е предполагала, че може да изпита. Странното е, че въпреки това той трепери. С една ръка тя си сваля сакото.
— Да, простреляха те — мълви. — Затова мълчи и не се опитвай да…
— Умирам от горещина — казва той и се разтреперва още по-силно. Какво следва — конвулсии ли? Лешниковите му очи се взират в нейните. Кръвта продължава да тече от устата му. Лизи долавя миризмата й. Дори яката на ризата му е обагрена в червено. „Този път неговият метод за изчистване на петна с отвара от чай няма да подейства — мисли си тя, макар да не осъзнава какво й се върти в главата. — Кръвта е прекалено много.“ — Умирам от горещина, Лизи, намери лед, моля те.
— Ей-сега. — Тя навива сакото му и го слага под главата му. „Слава Богу, че носи спортното си сако“ — казва си, в този момент й хрумва нещо. Хваща за рамото хленчещото момиче. — Как се казваш?
Девойката се облещва, сякаш вижда ненормална, но машинално отговаря:
— Лиза Лемке.
„Още една Лиза. Светът е малък“ — мисли си Лизи, но не го изрича на глас, а казва:
— Мъжът ми е прострелян, Лиза. Ще отидеш ли до… — Не си спомня названието на сградата, само функцията й. — До факултета по английска литература. Повикай линейка. Обади се на 911…
— Госпожо? Госпожо Ландън? — Едрият охранител с лакти си пробива път през тълпата. Кляка до нея, коленете му изпукват. „Изпукват по-силно от револвера на Русокоско“ — мисли си тя. Охранителят държи уоки-токи. Говори бавно и предпазливо, сякаш се обръща към изплашено дете. — Обадих се в лечебницата на кампуса, госпожо Ландън. Ще изпратят линейка, която ще закара мъжа ви в Общинската болница. Разбирате ли ме?
Разбира го и признателността й към него почти се равнява на жалостта й към Скот, който лежи върху напечения асфалт и трепери като пребито куче. Кима, избърсва първата от пороя сълзи, които ще пролее, преди да закара Скот в Мейн — не с полет на „Делта“, а с частен самолет с медицинска сестра на борда (на летището в Портланд ще ги чакат линейка и друга медицинска сестра.) Обръща се към младата Лемке:
— Той изгаря от висока температура. Има ли лед, мила? Сещаш ли се къде може да има лед? Където и да било?
Изрича думите, без да се надява на отклик, затова се изненадва, когато Лиза Лемке кимва:
— Ей-там има закусвалня с автомат за кока-кола. Посочва към зала „Нелсън“, която Лизи не вижда. Пред очите й е само гора от крака — някои космати, други — не, някои с тен, други — зачервени от слънцето. Осъзнава, че са обградени от всички страни, че с ранения й съпруг се намират на пространство с размерите на голяма таблетка витамини, и внезапно я обзема усещането, че тълпата я задушава. Дали думата беше агорафобия? Ако можеше да говори, Скот щеше да й каже.
— Моля те, донеси лед — казва на девойката. — И побързай. — Обръща се към охранителя, който измерва пулса на Скот — нещо, което според нея е напълно излишно. В момента всичко се свежда до това дали съпругът й още е жив. — Можете ли да ги накарате да се отдръпнат? — мълви умоляващо. — Толкова е горещо к…
Преди да довърши фразата, той вече е на крака като човече на пружинка и крещи:
— Назад, хора! Отдръпнете се и пуснете момичето! Дайте му малко въздух, приятели, хайде, по-живо!
Зяпачите се отдръпват…, но с нежелание, забелязва Лизи. Явно не искат да пропуснат нищо от кървавата гледка.
Напеченият асфалт излъчва нетърпима горещина. Би трябвало вече да е свикнала, както се свиква с горещ душ, ала това не се случва. Напразно надава ухо за воя на сирената на линейка. След миг обаче чува как Скот изхриптява името й. Същевременно подръпва блузката й, подгизнала от пот (сутиенът й се очертава като татуировка върху тънката коприна). Тя го поглежда и сърцето й се свива от ужас, защото той се усмихва. Кръвта е обагрила устните му в тъмночервено и усмивката му повече прилича на гримаса на клоун. „Никой не обича клоун посред нощ“ — казва си и се учудва откъде й е хрумнала тази дивотия. Едва по-късно, по време на безкрайната и безсънна нощ в мотелската стая, докато слуша как сякаш всички кучета в Нешвил лаят срещу горещата августовска луна, тя ще си спомни, че фразата е от третия роман на Скот, единствения, който и тя, и литературните критици оплюха, онзи, който им донесе цяло състояние. „Стръвни дяволи“.