— Ще се върне пак — заявява. — Той или някой друг. Ти свърши добра работа, Скот, но така не може да продължава вечно.
Взирам се съсредоточено в него и виждам, че това е моят баща. Докато съм баламосвал господин Холси, по някое време татко е дошъл на себе си. Това е последният път, когато наистина виждам него.
Той забелязва погледа ми. Свежда очи към пушката.
— Ще се отърва от тая пущина. С мен може и да е свършено, какво…
— Не, татко…
— … да се прави, но проклет да съм, ако не затрия куп хора като Холси и да ме изтипосат по новините в шест, та откачените да си точат лигите. И теб с Пол ще изтипосат. Има си хас. Живи или мъртви, вие ще сте децата на побъркания.
— Татко, ще се оправиш. — Опитвам се да го прегърна. — Ето, сега си добре!
Със смях той ме отблъсква:
— Да, бе, добре съм — друг път. Стой тук, Скоти, трябва да свърша една работа. Няма да се бавя. — Минава по коридора покрай пейката, от която накрая се престраших да скоча, и влиза в кухнята. Главата му е приведена, все така държи ловната пушка. Когато излиза, отивам в кухнята и го гледам през прозореца над мивката. Той прекосява задния двор. Върви без палто под дъжда. Главата му още е приведена, още стиска пушката. Оставя я на заледената земя само колкото да избута капака на пресъхналия кладенец. Нуждае се от двете си ръце, защото ледът е залепил дървото за тухлите. После отново взима пушката, поглежда я за секунда — все едно се сбогува с нея — и я хвърля в кладенеца. Връща се в къщата. Главата му отново е приведена. Раменете на ризата му са потъмнели от ледените капчици. Чак тогава забелязвам, че е бос. Не мисля, че е усетил студ.
Не изглежда изненадан да ме завари в кухнята, изважда двете банкноти от един долар, които господин Холси ми даде, поглежда ги, поглежда мен:
— Предполагам, че не ти трябват.
Поклащам глава:
— Не и ако бяха последните два долара на света.
Виждам, че моят отговор му харесва.
— Добре — промърморва. — Но сега хубаво си отвори ушите, Скот. Нали си виждал порцелановия сервиз на баба ти на витрината в дневната?
— Да.
— Ако надникнеш в синята кана на най-горната полица, ще намериш снопче пари. Моите пари, не на Холси — разбираш ли разликата?
— Да — отвръщам.
— Не се и съмнявам. Може да си всякакъв, но не и глупав. На твое място, Скоти, ще взема тези пари — около седемстотин долара — и ще хвана пътя. Ще пъхна петачка в джоба, а останалото — в ботуша си. Пътят не е безопасно място за десетгодишно дете, дори за кратко, и според мен шансовете някой да ти гепи парите, преди да си стигнал до моста в Питсбърг, са деветдесет и пет на сто, но останеш ли тук, лошо ти се пише. Разбираш ли за какво говоря?
— Да, но не мога да си отида — мълвя.
— Има много неща, които хората си мислят, че не могат да направят, но се оказва обратното, когато ножът опре до кокала. — Татко забива поглед в ходилата си, които са почервенели и загрубели. — Вярвам, че добере ли се до Питсбърг момче като теб, способно да се отърве от Холси, като съчини история за болестта на моята въображаема сестра, няма да има проблеми с намирането на номера на социалните служби в телефонния указател. А може да се огледаш и за нещо по-добро, ако не се разделиш скоропостижно с парите си. Едно хлапе дълго може да изкара със седем стотачки, ако знае, че е в негов интерес да не се мярка пред ченгетата и ако извади късмет да се отърве само с пребъркани джобове.
— Не мога да си отида — казвам отново.
— Защо не?
Не съм в състояние да обясня. Отчасти, защото почти целия си живот съм прекарал в тази ферма заедно с Пол и татко. Познанията ми за света са почерпани главно от три източника: телевизията, радиото и собственото ми въображение. Да, бил съм на кино и съм ходил пет-шест пъти до Питсбърг, но винаги с тате и батко. Мисълта да се озова сам в този непознат, крещящ хаос ми изкарва ангелите. И което е по-важно, аз обичам баща си. Не по чистосърдечния и безхитростен (поне до последните няколко седмици) начин, по който обичах Пол, но да, обичам го. Той ме кълцаше и ме биеше, викаше ми тъпоглавец задръстеняк и смотан педал, почерни много от детските ми дни и често заспивах с усещането, че съм дребен, глупав и незначителен, но тези лоши времена по един извратен начин се отплатиха със съкровища. Те превръщаха всяка целувка в злато, дори най-неохотната негова похвала — в безценен дар. Макар и десетгодишен — защото съм негов син, негова кръв може би — разбирах, че целувките му и похвалите му винаги са искрени; че винаги идват от сърцето. Той е чудовище, но чудовище, способно да обича. Тъкмо това беше ужасното, малка Лизи: баща ми обичаше своите момчета.