— Просто не мога — отвръщам.
Той обмисля отговора ми — дали да ме притисне или не, предполагам — и накрая само кимва.
— Както искаш. Но помни ми думите, Скот. Каквото съм сторил на брат ти, бе да ти спася живота. Разбираш ли?
— Да, татко.
— Но ако ти направя нещо на теб, то ще бъде различно. Ще бъде толкова лошо, че ще горя в ада, дори ако нещо ме е обсебило и ме подбужда. — Откъсва поглед от очите ми и знам, че отново вижда онези със саваните, което значи, че скоро ще се превърне в някой друг. Погледът му се връща на мен и това е последният път, когато го виждам ясно. — Нали няма да отида в ада заради теб? Нали няма да оставиш татко си, колкото и зле да се е отнасял с теб понякога, да гори в адските пламъци за вечни времена?
— Не, тате. — Сякаш буца е заседнала в гърлото ми.
— Заклеваш ли се? В името на брат си?
— Заклевам се в името на брат ми.
Той отново извръща поглед и се втренчва в ъгъла:
— Сега ще си легна. Ако искаш, приготви си нещо за ядене, обаче не излизай от тая кочина, кухнята.
През нощта се събуждам — или нещо ме събужда — и чувам как суграшицата трополи по-силно от всякога. Чувам трясък навън и се досещам, че тежестта на леда е превила някое дърво. Може би ме е събудил шумът от друго падащо дърво, но едва ли е така. Мисля, че чух татко на стълбището, макар да се опитва да пази тишина. Нямам време за друго, освен да се скрия под леглото; знам, че е глупаво, децата винаги се крият под леглото и това е първото място, на което той ще ме потърси.
Виждам стъпалата му на прага. Още са боси. Не казва нито дума, само отива до леглото и застава до него. Мисля, че ще постои като миналия път, после може би ще седне, но не би. Чувам го как сумти — издава такива звуци, когато вдига тежки неща като сандъци или куфари например — и виждам как се повдига на пръсти.
Нещо изсвистява във въздуха, следва ужасен цепещ звук, дюшекът и пружините се продънват, подът се посипва с прах, острието на кирката от бараката се показва и спира на няма и сантиметър от устата ми. Струва ми се, че виждам всяка частичка ръжда по него, както и лъскавото място, където остърга една от пружините. Секунда или две то не помръдва. После отново чувам сумтене и отвратително свинско квичене, докато баща ми се мъчи да го измъкне. Той напъва, но кирката е заседнала здраво. Острието се клати пред очите ми. Баща ми спира за миг отдих — виждам пръстите му под ръба на леглото и знам, че е облегнал длани на коленете си. Навежда се е намерението да се увери, че съм там, преди отново да се заеме с изваждането на кирката.
Не мисля. Просто затварям очи и се прехвърлям. За пръв път, откакто погребах Пол, и за пръв път от втория етаж. За една секунда си мисля, че ще падна, но не ми пука, всичко е за предпочитане от това да се крия под леглото и да срещна погледа на непознатия с лицето на татко, който знае, че съм в капан. Всичко е за предпочитане от това да видя непознатия с лошата кръв, който го е обсебил.
И наистина падам, но съвсем малко, само на метър и само, мисля си, защото повярвах, че ще падна. Толкова много от нещата в Бумна луна се случват чисто и просто от вяра. Което окото вижда и ръката пипа, то е продукт на вярата. Поне понякога… и докато не се загубиш в горите.
Там беше нощ, Лизи, помня го отлично, защото беше единственият път, когато нарочно отидох на, онова място през нощта.
15.
— О, Скот — прошепна Лизи, докато бършеше сълзите си. Всеки път, когато Скот изоставяше сегашното време, за да се обърне към нея, беше като удар, но сладък. — О, толкова ми е мъчно за теб!