Междувременно искаше да изсуши косата си и да свали мокрите си дрехи.
Тръгна към стълбището. Водата се стичаше от нея и капеше по кървавите петна. Одеялото се смъкна около хълбоците й като поличка, екзотична и дори малко секси.
Лизи се обърна и погледна дългото опразнено помещение, което сякаш беше заспало и сънуваше, сгрявано от сноповете слънчева светлина на късния август. Самата тя дори не подозираше, че светлината я позлатява и я подмладява.
— Май свърших тук — заяви тя и внезапно изпита несигурност. — Ще тръгвам. Чао.
Зачака. Неизвестно какво. Нямаше нищо. Имаше усещане за нещо.
Вдигна ръка, сякаш за да помаха, после смутено я отпусна. Поусмихна се и не усети как сълза се стече по страната й.
— Обичам те, скъпи. Всичко си е постарому.
Слезе по стълбището. За момент сянката й се забави, но после и тя си отиде.
Стаята въздъхна и потъна в тишина.
Ловел, Мейн, 4 август 2005
Ще те викам, докато си дойдеш.