— Е… Лизи? — Пак тази отблъскваща лукава усмивка. — Съгласна… ли… си?
Тя се навежда още по-ниско. Навежда се и подушва леката миризма на шампоана „Прел“ и пяната за бръснене, които е използвал сутринта. Навежда се, докато устните й докосват ухото му.
— Млъкни, Скот — прошепва. — Поне веднъж в живота си замълчи.
Вдига глава и вижда, че погледът му не е същият. Ожесточеността е изчезнала. Губи съзнание, но може би така е по-добре, защото отново изглежда нормален.
— Лизи…
Тя пак зашепва, гледа го право в очите:
— Престани да обръщаш внимание на идиотското нещо и то ще си отиде. — За миг се изкушава да добави: „После ще оправиш бъркотията“, ала това е безсмислено — засега единственото, което той може да стори, е да не умре. Затова казва: — И да не съм те чула повече да издаваш този звук!
Той прокарва език по устните си. Лизи вижда кръвта по езика му и стомахът й се преобръща, ала тя не смее да извърне поглед. Предполага, че не може да стори нищо повече, докато не дойде линейката, или той да издъхне на горещия асфалт на стотина метра от мястото на последния си триумф; щом е издържала досега, сигурно ще издържи всичко останало.
— Толкова ми е горещо — шепне Скот. — Да можех да посмуча кубче лед…
— Ей-сега, скъпи — мълви Лизи, без да я е грижа, че обещава невъзможното. — Сега ще ти намеря. — Поне чува в далечината воя на сирените на линейката. Все пак има някаква надежда.
Изведнъж се случва чудо. Девойката с фльонги на раменете и пресни драскотини по дланите си пробива път през тълпата от зяпачи. Задъхва се като маратонец, пот се стича по страните и шията й, но тя държи две пластмасови чашки.
— На връщане излях половината от шибаната кока-кола — изпъхтява тя, — обаче нося лед. Ледът е… — Тя забелва очи и полита назад. Охранителят — Бог да го благослови, да е жив и здрав още сто години — я подхваща да не падне и взема едната чашка. Дава я на Лизи, после кара Лиза да пие от другата. Лизи Ландън не му обръща внимание. По-късно, когато си припомня случилото се, тя ще изпита нещо като страхопочитание към неустрашимостта си. Но в момента единственото, което се върти в главата й, е: „Не й позволявай да се стовари върху мен, ако припадне, полицай Дружелюбко.“ Тя отново се обръща към Скот.
Той трепери, очите му се замъгляват, вече почти не я вижда. Ала все пак прошепва:
— Лизи… Умирам от горещина… лед…
— Имам лед, скъпи. Едно те моля — поне веднъж да си затвориш цапнатата уста.
— Един отлетя на север, друг — на юг — изхриптява Скот, сетне — о, чудо! — той млъква. Може би — за пръв път в живота си — няма какво повече да каже.
Лизи пъха ръка в чашата, течността прелива. Студенината е потресаваща и прекрасна. Тя сграбчва шепа ледени кубчета, внезапно осъзнава иронията на случващото се: когато със Скот спират на някоя от отбивните край магистралата и тя използва автомат, който „пуска“ чаши с безалкохолно вместо кутийки или бутилки, винаги натиска бутона с надпис „БЕЗ ЛЕД“, обзета от задоволство — глупците разрешават на злите компании за безалкохолни напитки да ги лъжат, като им пробутват чаша, пълна до половината с лед, следователно с по-малко безалкохолно, но момичето на Дейв Дебушър не е глупаво. Как се изразяваше старият Денди? „Не съм вчерашен, малката.“ А ето, че сега й се иска да имаше повече лед и по-малко кока-кола… макар че едва ли има голямо значение.
Само че този път я чака изненада.
— Скот, ето ти лед.
Очите му са притворени, но той покорно отваря уста и когато Лизи натрива устните му с шепата лед, после пуска едно кубче върху окървавения му език, треперенето му ненадейно престава. Истинска магия! Тя се окуражава, прокарва по едната му страна, после по другата, накрая по челото му юмрука си, от който се стича червеникава ледена вода и влиза в очите му.
— О, Лизи, божествено е — шепне той и макар гласът му още да е писклив, вече е… по-нормален.
Линейката спира недалеч, сирената за последен път надава вой и затихва, след секунди Лизи чува нетърпелив мъжки глас да крещи:
— Пуснете ни! Хайде, хора, пуснете ни да си свършим работата, хайде, по-живо!
В този момент Дашмиел, скапаният южняшки фукльо, зашепва в ухото й. Загрижеността в гласа му, противоречаща на бързината, с която бе побързал да избяга, я кара да заскърца със зъби:
— Как е той, скъъпа?
Без да го погледне, тя отговаря:
— Опитва се да остане жив.
7.
— Опитва се да остане жив — промърмори тя и прокара длан по лъскавата страница на алманаха, по фотографията на Скот, на която той е заснет с крак върху глупавата сребърна лопатка. Затвори алманаха и го запрати върху прашния гръб на змията от книги. Апетитът й за снимки беше презадоволен за този ден. Болката в лявото й слепоочие все повече се усилваше. Искаше й се да изпие някакво болкоуспокояващр, не глупавия тиленол, а лекарство от онези, които съпругът й наричаше „главоблъскачи“. Две таблетки от неговия екседрин щяха да свършат работа, стига да не бяха с изтекъл срок на годност. После щеше да полегне в тяхната спалня, докато премине проклетото главоболие. Дори можеше да подремне.