„Още наричам спалнята «наша»“ — помисли си, докато слизаше по стъпалата към обора, който вече не беше обор, а склад, разделен на малки помещения, макар че вътре още витаеха упоритите миризми на машинно масло и сено.
Е, и? Какво от това?
Тя сви рамене:
— Нищо, предполагам.
Стресна се от безразличието в гласа си. Вероятно възкресяването на ужасяващите спомени я беше изтощило. Сякаш отново бе преживяла стреса. За едно беше благодарна — в корема на змията от книги нямаше други снимки на Скот, които да отприщят подобни спомени; само веднъж бе прострелян, а нито един университет не би му пратил фотография на ба…
(не говори за това млъкни)
— Правилно — съгласи се тя, без всъщност да осъзнава какво е щяла
(бягай, ти, стар мръснико)
да си помисли. Беше плувнала в пот като човек, който на косъм е избягнал смъртта.
— Млъкни, стига толкова.
В този момент, сякаш гласът й го бе задействал, зад затворената врата вдясно от нея зазвъня телефон. Тя вече беше стигнала до коридора между малките кабинки в обора. Навремето зад тази врата имаше помещение, достатъчно голямо да побере три коня. Сега надписът на табелката гласеше ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ! Закачила я беше на шега. Възнамеряваше да превърне помещението в нещо като кабинет, където да се занимава със семейното счетоводство и уреждането на сметките (още тогава имаха счетоводител, но той живееше в Ню Йорк и не можеше да се занимава с незначителни подробности като например плащането на сметките в бакалница „Хилтоп“). Тя стигна дотам, че обзаведе кабинета с бюро и няколко картотеки, инсталира телефон и факс… после Скот почина. Влизала ли беше там оттогава? Само веднъж. В края на март, когато навън тук-там още се виждаше неразтопен сняг. Възнамеряваше да изтрие съобщенията на телефонния секретар. На екранчето се виждаше цифрата 21. Съобщенията от номер едно до номер седемнайсет бяха от рекламни агенти, които Скот наричаше „телефонни глисти“. Номер осемнайсет (Лизи изобщо не се изненада) бе от Аманда:
— Проверявам дали си включила тъпата машина. Даде номера на мен, Дарла и Канти, преди Скот да почине. — Пауза. — Предполагам, че си. — Пауза. — Че си я включила, де. — Пауза, после поток от думи: Само че имаше прекалено дълга пауза между записа и бибиткането, което означава, че са се събрали страшно много съобщения, малка Лизи. Проверявай ги по-често, че току-виж някой иска да ти подари порцеланов сервиз или нещо подобно. — Пауза. — Е, дочуване.
Сега, докато стоеше през затворената врата на „кабинета“, тя чу как телефонът иззвъня трети, после четвърти път. На петото иззвъняване нещо изщрака, после прозвуча собственият й глас, съобщаващ на човека от другата страна на линията, че той или тя се е свързал с номер 727–5932. Не беше записала лицемерно обещание по-късно да се свърже с обаждащия се, нито покана да остави съобщение след сигнала, който Аманда бе нарекла „бибибиткане“. Нямаше смисъл. Кой би се обадил тук, за да разговаря с нея? След смъртта на Скот „машината беше останала без двигател“. Сега тук живееше само малката Лизи Дебушър от Лисбон Фолс, вдовицата Ландън. Малката Лизи живееше сама в къща, прекалено голяма за нея, и пишеше списъци за пазаруване, не романи.
Паузата между съобщенията и сигнала беше толкова дълга, че Лизи си каза: „Лентата на касетката е свършила.“ Дори да не беше, тя предполагаше, че на човека от другата страна на линията ще му омръзне да чака и ще затвори; тогава през затворената врата тя ще чуе само възможно най-неучтивия глас на телефонистка, която се тросва: „Ако желаете да се обадите, затворете и наберете вашия оператор]“ Не изрича обидни думи по адрес на обаждащия се, но Лизи открай време долавя в подобни записи нещо, което Скот би нарекъл подтекст.
Обаче чу мъжки глас, който произнесе четири думи.
Ненадейно и съвсем безпричинно я побиха тръпки. Мъжът каза:
— Ще се обадя отново.
Последва изщракване.
После настъпи тишина.
8.
„Това настояще е много по-приятно“ — казва си тя, ала знае, че не се намира нито в настоящето, нито в миналото, а сънува. Лежеше на голямото двойно легло в