(нашата нашата нашата нашата)
спалня под бавно въртящия се вентилатор на тавана; беше заспала въпреки сто и трийсетте милиграма кофеин в двата екседрина (срок на годност ОКТ. 07), които взе от намаляващите запаси на Скот, скътани в аптечката в банята. Ако се съмнява, че сънува, трябва само да се огледа — намира се в спешното отделение на третия етаж на Нешвилската окръжна болница и седнала върху парчето плат с надпис „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“. Отново е очарована, като вижда, че краищата на необикновеното вълшебно килимче, върху което седи със скръстени ръце, са завързани като на носна кърпа. Кръжи толкова близо до тавана, че когато „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“ се плъзва под едно от витлата на бавно въртящия се вентилатор (в съня й те изглеждат досущ като онези в спалнята), е принудена да легне, та витлото да не я удари. Лакираните дървени лопатки издават звук „уууп, уууп, уууп“, докато правят бавните си и някак величествени обиколки. Отдолу медицинските сестри идват и си отиват, придружавани от скърцането на гумените си подметки. Някои носят къси престилчици в ярки цветове, напоследък станали популярни сред упражняващите тази професия, но повечето още са със стандартните бели престилки, бели чорапогащници и с касинки, които открай време напомнят на Лизи за препарирани гълъби. Двама лекари — предполага, че са лекари, макар че единият още има жълто около устата, стоят до чешмичката-фонтан. Стените са облицовани с плочки в успокояващо зелен цвят. Жегата сякаш не прониква тук. Тя предполага, че освен вентилаторите има и климатик, но не чува бученето му.
„Не и в съня ми“ — казва си и мисълта изглежда логична. Наблизо е стая 319, в която закараха Скот, след като извадиха куршума. Лизи лесно достига вратата, но открива, че виси във въздуха прекалено високо и не може да влезе в стаята. А толкова й се иска! Така и не й остана време да каже на съпруга си: „После ще оправиш бъркотията“, но толкова ли беше наложително? В крайна сметка Скот Ландън не е вчерашен. Най-важното в момента е да намери вълшебната думичка, която ще накара вълшебното килимче да се сниши.
Изведнъж я осенява прозрение. Страхува се да произнесе тази дума (чула я е от Русокоско), но когато си на зор, не можеш да придиряш, както казваше Денди, затова…
— Фрезии — казва и избелялото парче плат покорно се спуска надолу. Тя поглежда през отворената врата и вижда Скот (вече са изминали пет часа от операцията), проснат на тясно, но изненадващо красиво легло с изящни табли. Мониторите бибиткат като телефонни секретари. Две прозрачни торбички с някакви течности са окачени на стойката между болния и стената. Той сякаш спи. До леглото на дървен стол с облегалка седи Лизи от 1988 година и стиска дланта на съпруга си. В другата й ръка е романчето, което е взела за пътуването до Тенеси — никога не е очаквала, че почти ще го довърши. Скот чете Борхес, Пинчън, Тейлър и Атуд; нейните любими автори са Мейв Бинчи, Колийн Маккълоу, Джийн Оел (въпреки че започва да й писва от похотливите пещерни хора на госпожа Оел), Джойс Карол Оутс и (напоследък) Шърли Конран. Докато е в стая 319, почти преполовява „Дивачките“, най-новия роман на тази писателка, който много й допада. Стигнала е до онази част, в която жените, впримчени в джунглата, се научават да използват сутиените си като прашки. Бог да благослови откривателя на ликрата. Не е сигурна дали американските любителки на романтична литература са узрели да приемат „нововъведенията“ на госпожа Конран, ала според нея в действията на онези жени има нещо смело и красиво. Смелостта винаги е красива, нали?
Лъчите на залязващото слънце нахлуват през прозореца и обагрят стаята в червено и златисто. Светлината е зловеща, но и прекрасна. Лизи от 1988 година е много уморена — изчерпана е емоционално и физически, а най-вече я подлудява самият Юг. Казва си, че ще закрещи, ако още някой се обърне към нея с провлеченото „гооожо“. Но има и нещо хубаво — за разлика от местните хора тя рано или късно ще се махне от тук; надява се да е по-рано, защото…, защото знае, че Скот върви към подобрение.
Скоро ще се върне в мотела и ще помоли да й дадат същата стая, която беше взела сутринта (Скот винаги осигурява „убежище“ дори когато публичната изява е кратка — „Гъз път да види“, както се изразява той.) Подозира обаче, че няма шанс — навсякъде се отнасят по-добре с теб, когато си придружавана от мъж, бил той прочут или не — от друга страна, мотелът е близо и до болницата, и до университета, тоест ако изобщо й дадат стая, няма да й пука дали е същата. Доктор Сатъруейт, който е поел лечението на Скот, й подсказва, че може да избегне репортерите, ако вечерта и през следващите дни използва задния вход. Добавя, че госпожа Маккини, която е на гишето за информация, ще й повика такси, което ще я чака на паркинга до товарното депо. Лизи отдавна да си е тръгнала, ала през последния час Скот е много неспокоен. Сатъруейт я бе успокоил, че съпругът й поне до полунощ ще бъде под въздействието на болкоуспокояващите, ала той не познава Скот колкото нея, затова тя не се изненадва, когато с наближаването на нощта мъжът й започва да идва в съзнание през кратки интервали от време. Два пъти я позна и попита какво се е случило, два пъти тя му отвърна, че е бил прострелян от душевноболен. Вторият път той избърбори нещо несвързано, преди пак да затвори очи, а Лизи неволно се засмя. Сега й се иска Скот отново да се изтръгне от бездната на безпаметността, за да го успокои, че няма да замине за Мейн, а ще отиде в мотела и сутринта ще се върне при него.