Лизи от 2006 година отлично си спомня всичко. Както си седи на вълшебното килимче „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“, изведнъж си казва: Той отваря очи. Поглежда ме. Казва: „Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед.“
Наистина ли обаче го беше казал? Наистина ли се беше случило? И ако тя крие нещо — крие го от себе си — защо го прави?
Скот, проснат в леглото под зловещата и същевременно прекрасна червеникава светлина, отваря очи. Поглежда жена си, която чете книга. Дишането му вече не е придружавано от ужасяващото хъркане, ала все пак когато той си поема въздух, за да произнесе името й, се чува странно свистене. Лизи от 1988 година оставя настрани книгата и го поглежда:
— Здрасти, пак си буден. Ще проведем бърз тест. Помниш ли какво ти се случи?
— Простреляха ме — шепти Скот. — Младеж. Боли.
— След малко ще ти дадат болкоуспокояващо — казва тя. — Междувременно искаш ли да…
Скот й стиска дланта. Сега ще ми каже: „Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед“ — мисли си Лизи от 2006.
Само че онова, което той казва на съпругата си, която спаси живота му, като удари по главата със сребърната лопатка един безумец, е само:
— Беше адски горещо, а?
Подхвърля го небрежно, дори не я поглежда, все едно води най-обикновен разговор. Сякаш изчаква да мине времето, докато червеникавата светлина отвън угасне и апаратите, към които е привързан, започнат да бибиткат; Лизи от 2006 година, която стои на прага, готова да излезе, вижда как през по-младата й „версия“ преминава тръпка, вижда как по-младата Лизи неволно измъква от книгата на Шърли Конран пръста си, с който е отбелязала докъде е стигнала.
Мисля си: „Или той не си спомня, или се преструва, че ле си спомня какво прошепна, докато лежеше на асфалта — че може да повика петнистото чудовище и че ще го призове, ако искам веднъж завинаги да приключа с тази история — и как му казах да млъкне и да не мисли за това…, че ако поне веднъж в живота си замълчи, проклетото нещо ще си отиде. Питам се дали наистина е забравил, както е забравил, че го простреляха, или се мъчи да заличи от паметта си случилото се, сякаш натъпква лошото в сандъче и здраво го заключва. Питам се дали има значение, стига той да не е забравил как да се възстанови.“
Докато е просната на леглото (и докато лети с вълшебното килимче във вечната действителност на съня си), Лизи се опитва да извика на по-младото си „аз“, че има значение, голямо значение. „Не му позволявай да те манипулира! — мъчи се да извика. — Не можеш вечно да забравяш!“ Хрумва й друга фраза от миналото, когато през летата, прекарани край езерото Сабат Дей, по цял ден играеха на карти; когато някой се опитваше да мами или да хитрува, другият се провикваше:
— Недей! Не можеш да изровиш мъртвите от гроба.
Не можеш да изровиш мъртвите от гроба.
Въпреки това тя отново се опитва.
Лизи от 2006 година напряга волята си, навежда се от вълшебното килимче и изпраща на по-младото си „аз“ телепатично внушение: „Той се преструва! СКОТ СИ СПОМНЯ ВСИЧКО!“
За миг я обзема въодушевление, струва й се, че другата разбира посланието й. Лизи от 1988 година се размърдва на стола, книгата се изплъзва от ръката й и тупва на пода. Преди обаче тя да се огледа, Скот Ландън поглежда жената, застанала на прага, онази версия на съпругата му, която по-късно ще стане негова вдовица. Отново свива устни, ала вместо да издаде противния мляскащ звук, той духа. Въздушната струя е слаба — естествено Скот е останал без сили след ужасното преживяване — но все пак запраща назад вълшебното килимче „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“ и то започва да се люлее като сухо листо, подхвърляно от ураганен вятър. Лизи се вкопчва в него, докато стените на болничната стая се люлеят около нея, ала проклетото парче плат се накланя, тя пада и…