— Стига толкова! — изстена тя и запрати в коша мократа хавлиена кърпа. — Не го мисли повече!
Пъхна под мишница дрехите си и гола измина разстоянието между басейна и къщата — та нали затова беше високата ограда, заобикаляща задния двор.
2.
След плуването огладня — всъщност изпита вълчи глад — и макар че още нямаше пет часът, реши да си приготви обилна вечеря. От онези, които по-голямата й сестра Дарла би нарекла „храна за успокояване на нервите“, а Скот би я определил като „освинване“. В хладилника имаше половин килограм телешка кайма, на задната полица в килера се таяха сатанински примамливи бурканчета със съставки за приготвяне на хамбургери. Тя изсипа в тенджерка месото с подправките и докато чакаше ястието да заври, си приготви цяла кана куул ейд с двойно количество захар. След двайсет минути апетитният аромат изпълни кухнята, а спомените за Герд Алан Коул изфирясаха от съзнанието на Лизи… поне за известно време. Мислеше само за храната. След втората порция и след втората чаша лимонада (изпи я на един дъх, на дъното остана само малко неразтопена захар) тя се оригна и промърмори:
— Сега да имаше и една цигара…
Много рядко й се допушваше, но сега умираше за цигара. Марка „Сейлъм Лайт“. Скот пушеше, когато се запознаха в Мейнския университет, където той беше едновременно студент последна година и „най-младият в света писател, пребиваващ там“, както сам се наричаше. Тя посещаваше само вечерните лекции (и то не за дълго), денем беше сервитьорка в закусвалнята на Пат в центъра на града и разнасяше пици и хамбургери. Започна да пуши, повлияна от Скот, който беше почитател на цигарите „Хърбърт Тарейтон“. Двамата едновременно ги отказаха и се окуражаваха взаимно. Беше през 1987, една година, преди Герд Алан Коул нагледно да демонстрира, че не само цигарите са пагубни за белите дробове.
Оттогава минаваха дни, без да й се прииска да запали, следваха периоди, през които копнееше за цигара. Все пак фактът, че мислеше за това, бе някакъв прогрес. Поне прогонваше спомените за
(„Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии“ — съвсем отчетливо казва Герд Алан Коул и завърта китката си)
Русокоско
(плавно)
и Нешвил
(така че димящото дуло на револвера се насочва към сърцето на Скот)
и мамка му! — ето, че картината отново възкръсна в съзнанието й.
В шкафа имаше маслен сладкиш и цяла кутия течна сметана — връхната точка на освинването, но тя така беше преяла, че не й се посягаше към тях. Най-страшното беше, че спомените се върнаха, макар да се беше натъпкала с топла, висококалорична храна. Едва сега разбираше какво изживяват ветераните от войните. Случилото се през онзи отдавнашен ден бе единствената битка, която бе водила, но…
(не, Лизи)
— Престани! — прошепна и отмести чинията
(не, миломое)
по-далеч от себе си. Господи, как жадуваше да запали
(знаеш, че не бива)
цигара. Но още повече жадуваше отдавнашните спомени да се мах…
„Лизи!“
Беше гласът на Скот — чу го толкова ясно, че машинално отговори:
— Какво, скъпи?
„Намери сребърната лопатка и тази гадост ще престане да те тормози… както вятърът отнасяше неприятната миризма от фабриката, когато задухаше от юг. Помниш ли?“
Разбира се, че помнеше. Живееше в градчето Клийвс Милс източно от Ороно. Въпреки че по това време повечето фабрики бяха закрити, от онези, които още работеха — особено, ако денят беше облачен и влажен — се носеше ужасна смрад. Но когато вятърът сменеше посоката си… Господи! Човек усещаше миризмата на океана и се чувстваше като прероден. „Изчакай вятърът да се промени“ — беше ключова фраза в езика на Лизи и Скот, също като „стиска ли ти?“. ВЕДТСКЕН и думата „идиотски“, заменяща „шибан“. След време престанаха да я използват и тя не се беше сещала за нея от години: „Изчакай вятърът да се промени“ означаваше „Дръж се, мила“. Означаваше „Не се предавай още“. Може би в тази фраза се съдържаше оптимизъм, присъщ само на младите семейни двойки. Тя не знаеше отговора. Вероятно Скот имаше мнение по въпроса — водеше си дневник още тогава, през онези
(РАННИ ГОДИНИ!)
отдавна отминали времена; всяка вечер пишеше по петнайсетина минути, докато Лизи гледаше комедийни сериали или се занимаваше със семейното счетоводство. Понякога вместо да гледа телевизия или да пише чекове, тя го наблюдаваше. Харесваше й как светлината от лампата блестеше в косата му и хвърляше дълбоки триъгълни сенки върху страните му, докато той свеждаше глава над тетрадката. Тогава косата му беше по-дълга и по-тъмна, не прошарена като през последните години от живота му. Лизи харесваше историите му не по-малко от косата му под светлината на лампата. Казваше си, че косата си има собствена история, само че той не я знае. Харесваше й и усещането, когато докосваше кожата му — и на челото, и на пениса. Не би заменила едното за другото. За нея те бяха едно цяло.