„Лизи, намери лопатката!“
Разчисти масата, изсипа в съд от огнеупорно стъкло остатъка от ястието. Сигурна беше, че няма да посегне към него, след като пристъпът на вълчи глад беше преминал, но храната беше прекалено много, за да я изсипе в боклукомелачката в умивалника; Доброто мамче, чиито съвети още населяваха съзнанието й, щеше да се възмути от подобно прахосничество. Предпочиташе да забута съда в дъното на хладилника зад аспержите и бурканчетата с йогурт, където няма да го вижда. Докато се занимаваше с тези елементарни задачи, непрекъснато се питаше как, в името на Исус, Мария и Йо Йо дърводелеца, намирането на глупавата лопатка ще й донесе душевен мир. Може би среброто притежаваше някакво магическо свойство. Веднъж късно през нощта с Дарла и Кантата бяха гледали филм на ужасите за някакъв върколак… само, че тя изобщо не изпита ужас. Според нея върколакът бе пo-скоро жалък, отколкото страшен, освен това беше ясно, че „страшният“ ефект е постигнат, като от време на време са изключвали камерата, нанасяли са още грим върху лицето на актьора и са продължавали снимките. Усилията на гримьора бяха похвални, но желаният ефект не беше постигнат… поне според скромното й мнение. Обаче сюжетът беше интересен. В първата част действието се развиваше в английска кръчма и един от старчоците, седящи на бара, каза, че върколак се убива само със сребърен куршум. А Герд Алан Коул не беше ли нещо като върколак?
— Стига, малката — промърмори Лизи, изплакна чинията и я сложи в почти празната съдомиялна. Може би Скот щеше да използва този елемент в някой от романите си, ала ти не си падаш по небивалиците. Нали така? — Затвори вратичката на съдомиялната. Ако продължаваше да я пълни толкова бавно, щеше да я пусне чак около Четвърти юли. — Ако си решила да търсиш лопатката, действай. Решила ли си?
Преди да отговори на риторичния въпрос, отново чу гласа на Скот.
„Оставих ти бележка, миломое.“
Лизи тъкмо посягаше за кърпата, но се вкамени. Познаваше този глас, разбира се, че го познаваше. Още го чуваше три-четири пъти седмично, когато машинално изговаряше нещо, подражавайки на покойния си съпруг, сякаш неволно търсеше компания в голямата празна къща. Обаче бе стряскащо, че го чу веднага, след като той й беше „казал“ да намери лопатката.
Каква бележка?
Каква бележка?
Избърса си ръцете и върна кърпата на мястото й, после застана с гръб към умивалника. Кухнята беше изпълнена с привлекателната светлина на лятото (и с аромата на подправки, който не беше така привлекателен, след като тя беше задоволила апетита си). Лизи стисна клепачи, преброи до десет и отвори очи. Светлината на късния летен следобед избухна около нея. В нея.
— Скот? — прошепна тя и осъзна, че се чувства като сестра си Аманда. С други думи — откачена. — Не ми се правиш на призрак, нали?
Не очакваше отговор — не и малката Лизи Дебушър, която се радваше на бурите и се подиграваше на върколака във филма на ужасите. Ала внезапният порив на вятъра, който нахлу през отворения прозорец над умивалника, развя завесите и влажната й коса и донесе главозамайващия аромат на цветя, бе по-красноречив от всякакви думи. Отново затвори очи, стори й се, че чува стара кънтрипесен на Ханк Уилямс — „Довиждане, Джо, аз хващам пътя, Джо…“
Побиха я тръпки.
След миг вятърът утихна и тя отново си беше само Лизи — нито Манди, нито Канти, нито Дарла; определено не беше
(един отлетя на юг)
Джоди, която забягна в Маями. Беше Изцяло Съвременната Лизи, Лизи от 2006 година, вдовицата Ландън. Нямаше призраци. Тя беше Лизи Самотната.
Обаче наистина искаше да намери сребърната лопатка — онази, която беше спасила съпруга й, та той да живее още шестнайсет години и да напише седем романа. Да не говорим за корицата на списание „Нюзуик“ от 1992 със сюрреалистична снимка на Скот и написано с грамадни букви заглавие „МАГИЧЕСКИЯТ РЕАЛИЗЪМ И КУЛТЪТ НА ЛАНДЪН“. Лизи се запита как ли дребният южняшки фукльо Роджър Дашмиел е преглътнал този горчив хап.
Реши незабавно да започне търсенето на лопатката, докато още не е изчезнала светлината на дългия летен ден. Може да нямаше призраци, но не й се искаше след падането на нощта да бъде в обора или в кабинета.