3.
Преградените помещения срещу „кабинета“, който така и не беше дообзавела, бяха тъмни и влажни; навремето там се съхраняваха инструменти и резервни части за селскостопански машини, останали от времето, когато домът на семейство Ландън беше фермата „Шугар Топ“. В най-голямото бяха държали кокошки и макар че беше почистено от специална фирма и варосано (от Скот, който по време на работата непрекъснато даваше примери от „Том Сойер“), още се усещаше миризмата на домашни птици. Лизи помнеше от детството си тази миризма и я мразеше… може би защото баба Дебушър беше починала от инфаркт, докато хранеше кокошките.
Две отделения бяха претъпкани с кашони (предимно от магазини за алкохолни напитки), но нямаше лопати, били те сребърни или не. В някогашния курник се мъдреше двойно легло, единственият спомен от деветмесечното им пребиваване в Германия. Купиха го в Бремен и по настояване на Скот платиха безумна цена за доставката му в Щатите. Лизи си даде сметка, че до този момент напълно го беше забравила.
„Ама че гадория!“ — помисли си тя с горчиво ликуване, после изрече на глас:
— Скот, ако си въобразяваш, че някога ще използвам легло, престояло повече от двайсет години в скапан курник…
„… значи ти хлопа дъската“ — искаше да добави, но не можа, защото избухна в смях. Господи, проклятието на парите! Колко струваше леглото? Хиляда долара? Да речем, че бяха хиляда. И колко им беше излязъл транспортът? Още една хилядарка? Може би. А после го бяха зарязали в курника. Където щеше да си остане до свършека на света, ако зависеше от нея. Германският „експеримент“ се оказа пълен провал — Скот не написа поредната си книга, хазяинът им вдигна сандал, който за малко не завърши с размяна на юмручни удари, дори лекциите на Скот се оказаха неуспешни — или на публиката й липсваше чувство за хумор, или не разбираше неговите духовитости, а…
А зад отсрещната врата, онази с надписа ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ! телефонът пак закрещя. Лизи се вкамени, отново я побиха тръпки. Същевременно я обзе усещане за неизбежност, сякаш именно затова беше тук — не да търси сребърната лопатка, а да вдигне слушалката.
Обърна се, след като телефонът иззвъня втори път, и прекоси широката пътека между помещенията. Озова се на прага тъкмо когато звъненето се поднови. Отмести старомодното резе и вратата се отвори лесно, само пантите леко изскърцаха: „Добре дошла в криптата, малка Лизи, изгаряхме от желание да те посрещнем, хаха-ха.“ Лъхна я силно въздушно течение и развя широката й блуза. Тя опипом намери бутона за осветлението и го натисна — противно на очакванията й лампата на тавана се включи. Разбира се, че трябваше да работи. За мейнската електроразпределителна компания това си оставаше обект „Кабинетът, пощенски код №2, Шугар Топ Хил Роуд“; за МЕК всичко си беше постарому.
Телефонът на бюрото иззвъня за четвърти път. Преди следващото иззвъняване да събуди телефонния секретар, Лизи грабна слушалката:
— Ало?
Мълчание. Тя тъкмо щеше отново да каже „ало“, но гласът от другата страна на линията я изпревари. Тонът беше озадачен, но въпреки това тя веднага разбра кой се обажда. Само думичката „ало“ й беше достатъчна.
— Дарла?
— Лизи… ти ли си?
— Разбира се, че съм аз.
— Къде си?
— В кабинета на Скот.
— Не е вярно. Вече звънях там.
Лизи се замисли само за миг. Скот обичаше да работи на силна музика, каквато нормалните хора не биха издържали, а телефонът беше в звукоизолираното помещение, което той на шега наричаше „моят изолатор за душевноболни“. Никак не беше чудно, че не е чула звъненето. Само че нямаше смисъл да го обяснява на сестра си.
— Дарла, откъде взе този номер и защо се обаждаш?
Последва ново мълчание. После Дарла каза:
— Аз съм у Аманда. Взех номера от нейния бележник. Записала е четири. Опитах всички, този беше последният.
На Лизи й прималя. Като деца Аманда и Дарла вечно си съперничеха. Караха се за какво ли не — кукли, книги от библиотеката, дрехи. Последният и най-грозен скандал се разрази за момче на име Ричи Станчфийлд и бе толкова сериозен, че се наложи Дарла да постъпи в спешното отделение на мейнската общинска болница, за да зашият дълбоката рана над лявото й око. Белегът още личеше — тънка белезникава драскотина. Като поотраснаха, двете се „помириха“ дотолкова, че само се караха, но нямаше кръвопролития. Може би защото се стараеха взаимно да се избягват. Най-мъчителни бяха неделните обеди, на които по традиция сестрите се срещаха веднъж-два пъти месечно в ресторантите „Олив Гардън“ или „Аутбек“ — Манда и Дарла седяха далеч една от друга, а Лизи и Кантата бяха нещо като посредници, фактът, че Дарла беше отишла у Аманда, не вещаеше нищо добро.