— Но…
Тя кимна:
— Всичко е постарому.
— Не разбирам за какво говорите.
Нямаше как да разбере, фразата беше нещо като семейна парола. Колко пъти Скот се беше втурвал устремно в къщата и бе подвиквал: „Здрасти, Лизи, прибрах се — всичко постарому ли е?“ Което означаваше: „Всичко наред ли е?“ Обаче както във всички ключови фрази (веднъж Скот й го беше обяснил, макар че тя вече го знаеше) и в тази имаше скрит подтекст. Човек като Удбоди никога нямаше да го разбере, та дори тя да му го обясняваше цял ден. Защо? Защото той беше инкункс, а по отношение на Скот Ландън тези хора се интересуваха само от едно.
— Няма значение — промърмори Лизи. — Скот щеше да разбере.
3.
Ако Аманда беше попитала къде са наградите, плакетите и грамотите на Скот, Лизи щеше да излъже (правеше го сравнително умело за човек, който много рядко прибягва до лъжи), че са в склад в Меканик Фолс. Обаче Аманда не попита, само продължи да прелиства бележничето си, очевидно за да предизвика сестра си да заговори на тази тема, но Лизи не се поддаде на предизвикателството. Мислеше си колко пуста изглежда „нишата на славата“ — пуста и безинтересна, след като доказателствата за успехите на Скот в литературното му поприще вече ги няма. Или бяха унищожени, или толкова издраскани и повредени, че показването им щеше да предизвика недоумение, вместо да задоволи любопитството на непосветените.
Накрая Аманда не издържа и отвори бележничето:
— Погледни! Погледни само!
Първата страница беше изпълнена с редици от числа, започващи от телената спирала вляво и стигащи до самия край на листа хартия. „Досущ закодирано съобщение от някой от ненормалниците, на които непрекъснато се натъкваш в Ню Йорк, защото вече няма средства за приютите, субсидирани от държавата“ — с досада си помисли Лизи. Повечето бяха оградени с кръгчета, само няколко — вписани в квадратчета. Сестра й обърна на другата страница, която също беше изписана с числа. На третата обаче числата стигаха до половината. Последното беше 846.
Аманда, чието лице беше пламнало, надменно я изгледа — когато тя беше на дванайсет години, а малката Лизи само на две, това изражение означаваше, че Манда е предприела някаква инициатива, след което тя се разридаваше за някого, най-често за самата себе си. Лизи откри, че очаква с интерес (и с мъничко страх) да разбере какво означава изражението този път. Откакто цъфна неочаквано, сестра й се държеше адски странно. Може би причината беше в мрачното прихлупено небе и необичайната жега. А може би необичайното й поведение се дължеше на внезапната й раздяла с дългогодишния й интимен приятел Чарли Кориво. Лизи си каза, че трябва да се подготви психически, ако поведението на сестра й е предвестник на поредната емоционална буря. Открай време не харесваше Кориво, нито изпитваше доверие към него, макар и да беше банкер. Как да му се довери, след като по време на пролетния благотворителен базар бе чула познатите му, събрали се в кръчмата „Кроткият тигър“, да го наричат Пръдльото? Що за прякор бе това за един банкер? И какво означаваше всъщност? Да не говорим как подло беше зарязал Манда, макар да знаеше, че в миналото е имала психически проблеми…
— Лизи? — подвикна Аманда и се намръщи.
— Извинявай. За момент… се бях отплеснала.
— Все така правиш. Май си го прихванала от Скот. Слушай внимателно. Номерирах всички списания, вестници и други публикации. Ей, онези купчини до стената.
Лизи кимна, сякаш я разбираше.
— Написах цифрите с молив — продължи сестра й. — Гледах да си с гръб към мен или някъде другаде, защото си мислех, че ако ме видиш, ще ме накараш да престана.
— Нямаше. — Лизи взе бележничето, което бе овлажнено от потните длани на Манда. — Осемстотин четирийсет и шест, така ли? Нима са толкова много?
— Даваше си сметка, че печатните издания, струпани до стената, не са от онези, които би прочела и задържала, например „Модерен дом“ и „Мадам“, а списания със странни названия.
— Всъщност са много повече — обясни сестра й и посочи с палец други планини от книги и списания. „Права си. Разбира се, че са много повече“ — помисли си Лизи.
— Почти три хиляди са и се чудя къде ще ги складираш и дали изобщо някой ще пожелае да му ги подариш. Осемстотин четирийсет и шест са броевете, в които има твоя снимка.
Изтърси го толкова неочаквано, че в първия момент Лизи не разбра за какво става дума. След миг обаче се възхити от идеята на сестра си. И през ум не й минаваше, че съществува такъв богат фотоархив, отразяващ съвместния й живот със Скот. Но като се замисли, установи, че това е съвсем логично. Повече от двайсет и пет години бяха живели заедно и през тези години той неуморно пътуваше из цялата страна, изнасяше литературни беседи и четеше лекции (всяка година посещаваше най-малко деветдесет университета), без да секне наглед безкрайният поток от разкази, излизащи изпод перото му. Тя неотлъчно бе до него по време на странстванията му. В колко ли мотели беше гладила костюмите на Скот, докато с едно ухо слушаше диспутите в поредното токшоу по телевизията и тракането на пишещата му машина (през първите години на брака им) или тихото чаткане по клавишите на лаптопа, в чийто екран Скот се взираше, без да отметне немирния перчем, паднал на челото му?