— Тя добре ли е, Дарла? — Глупав въпрос. Единственият резонен въпрос бе: „Доколко е зле?“
— Госпожа Джоунс я чула как крещи и чупи разни неща.
„Поредното ГБ. Голямо Буйстване. Ясно“ — помисли си Лизи.
— Първо се обадила на Канти, но двамата с Рич са в Бостън. След като чула съобщението на секретаря, госпожа Джоунс телефонира на мен.
Изглеждаше логично. Канти и Рич живееха близо до шосе 19 на около два километра на север от къщата на Аманда; домът на Дарла се намираше на около четири километра, но в южна посока. Малко напомняше стихотворенийцето на баща им: „Един отлетя на север, друг на юг, остана някой, дето не си затваря устата и все прави напук.“ Госпожа Джоунс, чиято къща беше срещу къщичката на Манди, познаваше положението дотолкова, че първо да телефонира на Канти, и то не защото тя живееше най-близо. „Крещяла и чупела разни неща.“
— Много ли е зле този път? — попита Лизи и се учуди колко делово говори. — Да дойда ли? — Което, разбира се, означаваше „Веднага ли да дойда?“.
— Тя… мисля, че засега е добре — отвърна Дарла. — Обаче пак го е направила. На ръцете и на бедрата. Онова… знаеш какво.
Да, Лизи знаеше. Три пъти досега Аманда бе изпадала в състояние, което психотерапевтката й Джейн Уитло наричаше „пасивна частична кататония“ и което бе съвсем различно от случилото се
(мълчи)
(няма да си мълча)
от случилото се със Скот през 1996 година, но въпреки това бе също така ужасяващо. Всеки път кататонията бе предшествана от раздразнителност, последвана от хистерия и самонараняване. По време на един от тези пристъпи Манда се беше опитала да си изреже пъпа. На това място беше останал грозен белезникав белег. Веднъж Лизи й подхвърли идеята да се подложи на козметична операция за отстраняването му, без да се консултира с хирург — така намекваше, че е готова да плати за операцията, ако сестра й склони поне да обмисли тази възможност. Аманда горчиво се засмя и заяви:
— Харесвам си белега. Ако отново реша да се дялкам, може би ще го погледна и ще се откажа.
Изглежда, „може би“ беше ключовата фраза.
— Много ли е зле, Дарла? Бъди откровена.
— Лизи… мила…
Лизи изтръпна от страх (и стомахът й отново се сви), че по-голямата й сестра се мъчи да не заплаче.
— Дарла! Дълбоко си поеми въздух и ми отговори!
— Нищо ми няма. Само че… денят беше ужасен.
— Мат кога се връща от Монреал?
— След две седмици. И не ме карай да му се обадя — много е зает и предупреди да не го безпокоя. Ще се справим и сами.
— Ще можем ли?
— Разбира се.
— Тогава ми кажи с какво трябва да се справим.
— Добре. Така… — Лизи чу как Дарла си пое въздух.
— Раните по ръцете й са повърхностни, ще минат само с превръзка. Онези на бедрата й са дълбоки и ще останат белези, но, слава Богу, вече не кървят. Не са засегнати артерии. Обаче…
— Какво? Стег… Изплюй камъчето. — За малко не каза на сестра си да се стегне, че трябва да й „стиска“ — фраза, която не означаваше нищо за Дарла. По тона й позна, че ще научи нещо неприятно. Опита се психически да се подготви за лошата новина. Подпря се на бюрото, погледът й се зарея… и — Света Божия майко! — попадна на нещо, небрежно подпряно на друга купчина кашони (върху които наистина имаше надпис „СКОТ! Младост!“). В ъгъла се мъдреше сребърната лопатка от Нешвил. Истинско чудо беше, че не я видя, когато влезе — сигурно щеше да я забележи, ако не бързаше да вдигне слушалката, преди да се включи телефонният секретар. От мястото, на което се намираше, спокойно четеше надписа. Счу й се гласът на дребнавия южняшки фукльо, който обясняваше на Скот, че снимката, направена от Тоней, ще бъде включена в годишния алманах на университета, и дали госпин Ландън ще иска да му я изаапят. А Скот отвърна…
— Лизи? — За пръв път в гласа на Дарла прозвуча нотка на истерия и Лизи бързо се върна към действителността. Разбира се, сестра й имаше причина за безпокойство. Преди десетина дни Канти беше заминала за Бостън заедно със съпруга си — докато тя обикаляше магазините, мъжът й Ричи се занимаваше със сделки, свързани с представителството му за продажба на автомобили. Мат, съпругът на Дарла, беше в Канада — изнасяше лекции за миграцията на индианските племена от Северна Америка, за да изкара пари за пътуването им до Сейнт Барт през зимата. Веднъж тя се похвали на Лизи, че това начинание е изненадващо доходно. Сега обаче въпросът не опираше до пари. Налагаше се да се справят сами с поредната инфарктна ситуация. Те, двете сестри. — Лизи, чуваш ли ме? Още ли си на…