— Чувам те — каза Лизи. — За секунди гласът ти заглъхна. Може би причината е в телефона, отдавна не е използван. Инсталиран е в обора… по-точно в помещението, което преди Скот да почине, смятах да превърна в свой кабинет.
— А, да. Сещам се — промърмори Дарла, въпреки че тонът й бе озадачен. „Хабер си няма за какво говоря“ — помисли си Лизи. — Сега чуваш ли ме?
— Много добре.
Докато говореше, Лизи не откъсваше поглед от сребърната лопатка. И мислеше за Герд Алан Коул. Мислеше за „Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии.“
Сестра й отново си пое дъх — сякаш вятър задуха в телефонната слушалка.
— Манда не признава, но мисля, че…, ами…, че този път си е пила кръвта — устните и брадичката й бяха окървавени, но в устата й няма рани. Изглеждаше, както когато Доброто мамче ни разрешаваше да си играем с червилото й.
В паметта на Лизи не възкръснаха дните, през които със сестрите й се разхождаха с обувките с високи токчета на майка им, а онзи горещ следобед в Нешвил, когато Скот лежеше върху нажежения асфалт и трепереше, устните му бяха обагрени със засъхнала кръв с цвета на захарен памук. Никой не обича клоун посред нощ.
„Слушай, малка Лизи. Ще ти покажа какъв звук издава, когато се оглежда.“
Ала в ъгъла проблясваше сребърната лопатка… не беше ли вдлъбната! Да, виждаше се лека вдлъбнатина.
Ако я терзаеха съмнения дали е успяла навреме…, ако се събуждаше в мрака, обляна в пот и сигурна, че е закъсняла с частица от секундата и заради това е загубила колкото години оставаха от брака й със Скот…
— Лизи, ще дойдеш ли? Когато е на себе си, тя пита за теб.
В съзнанието на Лизи зазвуча аларма:
— Как така, „когато е на себе си“? Нали каза, че била добре?
— Ами… да… така мисля. — Дарла замълча за миг.
— Попита за теб, поиска чай. Приготвих й една чаша и тя я изпи. Добър признак, нали?
— Да. Знаеш ли какво е предизвикало пристъпа?
— О, да. Предполагам, целият град говори за това, обаче аз разбрах едва когато госпожа Джоунс ми каза по телефона.
— Какво? — попита Лизи, макар да се досещаше.
— Чарли Кориво се е върнал. — Дарла понижи глас: — Добрият стар Пръдльо. Любимият банкер на всички. Довел е една жена. Французойка от Сейнт Джон Вали, красива като картинка.
Лизи се взираше в сребърната лопатка, очаквайки продължението, което несъмнено беше неприятно.
— Женени са! — В слушалката прозвуча гъргорене, което отначало Лизи помисли за сподавено ридание. Секунда по-късно осъзна, че Дарла се задавя от смях, но се опитва да го сдържа, за да не я чуе Аманда, която беше някъде в къщата.
— Ще дойда възможно най-бързо — промърмори. — Ей, Дарл.
Сестра й не отговори, само продължи задавено да се киска — в слушалката звуците напомняха грухтене.
— Ако те чуе да се смееш, следващия път няма да наръга себе си, а теб.
Кискането престана. Лизи чу как Дарла си пое дъх. След няколко секунди каза:
— Психотерапевтката й вече я няма. Онази Уитло, дето все си играеше с броеницата си. Преселила се е другаде… в Аляска, ако не греша.
Според Лизи психиатърката беше заминала за Монтана, но това нямаше никакво значение.
— Е, ще видим какво може да се направи. Знам една психиатрична болница, за която говореше Скот — нарича се „Грийнлон“ и се намира до Градовете близнаци…
— О, Лизи! — Гласът беше като на Доброто мамче.
— Какво „Лизи“? — сопна се тя. — Какво? Ти ли ще се преместиш да живееш с нея и ще я пазиш да не издълбае на циците си инициалите на Чарли Кориво, когато отново я хванат бесните? Или си набелязала Канти за изкупителна жертва?
— Лизи, не исках да…
— Или ще накараш Били да зареже университета и да се грижи за нея? Много важно, че е блестящ студент и ще си провали образованието.
— Лизи…
— Какво предлагаш, а? — Усети, че се заяжда, и се засрами от себе си. Ето още един минус на забогатяването — човек започваше да си мисли, че е господар на другите и че има право да се измъкне с ритници, когато го хванат натясно. Скот казваше, че на хората не бива да им се позволява да имат къщи с повече от две тоалетни, иначе ги обзема мания за величие. Отново погледна лопатката, която проблесна срещу нея, сякаш казваше: „Спаси го… Другото се случи, когато ти не беше на пост.“ Вярно ли беше? Не си спомняше. Дали беше един от фактите, които нарочно беше забравила? И това не помнеше. Каква ирония! Каква горчива ирония!
— Лизи, извинявай… Аз само…
— Знам. — Знаеше само, че е капнала от умора, объркана и засрамена. — Ще измислим нещо. Идвам веднага, чуваш ли?
— Да — с облекчение прошепна Дарла. — Добре.
— Чарли Кориво. Какъв тъпанар! Майната му на този боклук!