— Ела по-бързо, моля те.
— Добре. Дочуване.
Лизи затвори телефона. Прекоси помещението и стисна дръжката на сребърната лопатка. Стори й се, че я хваща за пръв път, което не беше толкова странно. В мига, в който Скот й я подаде, тя забеляза само гравирания надпис върху металната повърхност, а когато замахваше с идиотското сечиво, ръцете й се движеха от само себе си… или така й се беше сторило; предполагаше, че в този момент се е задействал някакъв примитивен защитен механизъм в съзнанието й и е задвижил ръцете й вместо нея.
Плъзна дланта си по гладката дървена повърхност; когато се наведе, погледът й отново попадна върху трите кашона, поставени един върху друг, и веселяшкия надпис „Cкoт! Младост!“. Най-горният, съдържал бутилки джин „Гиблъри“, беше грижливо затворен и залепен с тиксо. Тя бръсна праха, учудвайки се колко дебел пласт се е натрупал, и осъзнавайки, че ръцете, които последни са го докосвали, затворили са го и са го качили върху другите два, вече гният под земята.
Кашонът беше пълен с листове хартия. Вероятно бяха ръкописи. Върху леко пожълтялата заглавна страница имаше центриран надпис с главни букви, отдолу беше напечатано името на Скот, също центрирано. Този начин на представяне й беше познат като усмивката на съпруга й и не се беше променил от времето, когато се бяха запознали. Заглавието обаче й беше непознато:
Роман ли беше? Или разказ? Невъзможно й беше да прецени от пръв поглед. В кашона навярно имаше над хиляда страници — не само голямата купчина под заглавната, но и натъпкани отстрани. Ако беше роман и целият се намираше в кашона, сигурно беше по-дълъг от „Отнесени от вихъра“. Възможно ли беше? Нищо чудно. Скот винаги й показваше завършените си творби, на драго сърце й показваше и другите, все още недовършени, ако тя се поинтересуваше (привилегия, която отказваше на абсолютно всички, включително на дългогодишния си редактор Карсън Форей), но ако Лизи не го попиташе, той не споделяше с нея. Не престана да пише до последния ден от живота си. И когато пътуваше и когато си беше у дома, Скот Ландън пишеше.
„Но роман от хиляда страници? Положително щеше да го спомене. Сигурно е само разказ, и то разказ, който той не е харесвал. Ами страниците, натъпкани в кашона? Вероятно копия от първите му книги. Или коректури, които той наричаше «боклуци, пълни с грешки».“
Само че след като той приключеше работа по дадена книга, Лизи изпращаше „боклуците“ обратно в Питсбърг за колекцията „Скот Ландън“ в тяхната библиотека. С други думи, за да ги четат инкунксите и да се правят на интересни, като дрънкат глупости по време на литературни четения. И ако кашоните съдържаха копия от ранните ръкописи на съпруга й, защо още копия (предимно машинописни останки от памтивека) се пазеха в дрешниците на горния етаж, отбелязани с табелки „Склад“? Да не говорим за помещенията от двете страни на курника. Какво се съхраняваше в тези кашони?
Лизи погледна нагоре, сякаш беше Супержена и можеше да види отговора с рентгеновите си очи; в този момент телефонът отново зазвъня.
4.
Тя се приближи до бюрото и вдигна слушалката, изпитвайки смесица от страх и раздразнение… всъщност раздразнението вземаше превес. Твърде беше възможно Аманда да си е клъцнала ухото а ла Ван Гог или да си е прерязала гърлото, вместо да си дялка ръцете и бедрата, но според Лизи това бе малко вероятно. Дарла имаше навика да телефонира минути след приключване на разговора с някого, започвайки с фразите: „Току-що си спомних“ или „Пропуснах да ти кажа“.
— Какво се сети, Дарл?
Няколко секунди човекът от другата страна на линията не отговори, после мъжки глас, който й се стори познат, каза:
— Госпожа Ландън?
На свой ред Лизи не отговори веднага, докато мислено прехвърляше списъка с имена на мъже, който тези дни беше доста кратък; учудващо бе как смъртта на съпруга ти смалява кръга на познатите. Сети се за Джейкъб Монтано, семейния адвокат в Портланд; Артър Уилямс, нюйоркския счетоводител, който не изпускаше нито един долар, докато орелът на монетата не запищеше за милост (или не умреше от задушаване); Дики Уилямс (който не беше родственик на Артър) — предприемача от Брайтън, превърнал помещенията над бившия обор в кабинет на Скот, и преобразил мрачните стаи на втория етаж в приказни места, изпълнени със светлина; Смайли Фландърс, водопроводчика от Мортън, разполагащ с неограничен запас от всякакви вицове, включително нецензурни; Чарли Хадънфийлд, агента на Скот, който от време на време се обаждаше (най-вече във връзка с авторските права на антологии с разкази), плюс шепа приятели на съпруга й, които още поддържаха връзка с нея. Но нито един не би звънял на този номер, дори да го имаше в указателя. Нали така? Тя не знаеше. Така или иначе нито едно име не пасваше на гласа, който й се стори познат. Да му се не види…