— Госпожа Ландън?
— Кой се обажда? — промълви тя.
— Името ми няма значение, госпожа — отвърна гласът, а Лизи внезапно си спомни как Герд Алан Коул мърдаше устни, сякаш шепнеше молитва. И как дългите му пръсти на артистична личност стискаха револвера. „Мили Боже, дано не е поредният луд — помисли си. — Дано не е друг Русокоско.“ Ала сребърната лопатка в ръката й — машинално беше стиснала дървената дръжка, когато вдигна слушалката, сякаш я опровергаваше, сякаш нашепваше: „Точно такъв е… точно такъв.“
— За мен има! — заяви тя и се изненада от деловия си тон. Как бе възможно такова лаконично и повелително изречение да се изтръгне от внезапно пресъхналото й гърло? След миг в паметта й сякаш избухна споменът за мига, в който беше чула този глас — само няколко часа по-рано, записан на телефонния секретар, свързан с този апарат. Не беше чудно, че веднага не направи връзката, защото тогава непознатият беше произнесъл само четири думи: „Ще се обадя отново.“ — Представете се веднага или ще затворя.
Непознатият въздъхна. Въздишката изразяваше едновременно отегчение и примирение.
— Не ми правете въртели, госпожа; ще ми се да ви помогна. Честно.
Лизи си спомни гъгнивите гласове от любимия филм на Скот „Последната прожекция“; отново си спомни песента на Ханк Уилямс „Джамбалая“.
— Сега затварям. Дочуване, бъдете щастлив — каза, но не отдръпна слушалката от ухото си. Чакаше.
— Можете да ми казвате Зак, госпожа. Щом искате име, на ви го. Става ли?
— Зак кой?
— Зак Маккул.
— О, да. А пък аз съм Лиз Тейлър.
— Искахте име, казах ви го, нали така?
Хванал я беше натясно, но тя не се предаваше лесно.
— Откъде взе този номер, Зак? — попита, преминавайки на „ти“.
— От „Справки“. — Значи номерът беше включен в указателя. Изглеждаше логично… Донякъде. — Сега ще ме изслушате ли?
— Слушам ви. — Слушаше и стискаше сребърната лопатка… и чакаше вятърът да се промени. Може би най-вече последното. Защото промяната бе неминуема. Дори тялото й го подсказваше.
— Госпожа, преди време ви е навестил един човек. Искал да хвърли око на писанията на вашия мъж, дето се е споминал… между другото, моите съболезнования за загубата ви.
Лизи не му благодари, само процеди:
— След смъртта на съпруга ми много хора изявиха желание да прегледат неговите ръкописи. — Надяваше се човекът от другата страна на линията да не разбере, че сърцето й бие до пръсване. — На всички казвах едно и също — ще преценя кога да им предам…
— Онзи е бил от университета на мъжа ви, госпожа. Вика, че е логично да вземе нещата, щото тъй или иначе сте щели да им ги пратите.
Лизи не отговори веднага. Замисли се, че той я наричаше „госпожа“. Със сигурност не беше янки от Мейн, нито пък бе образован, поне не в смисъла, в който Скот би използвал думата; предположи, че „Зак Маккул“ не е посещавал университет. Мислеше още, че вятърът наистина се е променил. Вече не се страхуваше. Чувството, което изпитваше, поне засега, беше гняв. Не, не гняв, а ярост. Беше разярена като стръвница.
Изрече със задавен глас, който едва позна:
— Удбоди. За него говориш, нали? Джоузеф Удбоди. Гадният инкункс.
Новият й „приятел“ помълча, после измънка:
— Нещо не схващам, госпожа.
Лизи усети как гневът й нараства и приветства усещането.
— Не се прави на луд. Много добре ме разбираш. Професор Джоузеф Удбоди, царят на инкунксите, ти е платил да ми се обадиш и да се опиташ да ме сплашиш, за да… какво? Да му връча ключовете от кабинета на съпруга си, за да рови из ръкописите му и да вземе каквото му хареса, така ли? Какво си въобразява този тъпанар, какво… — Лизи се помъчи да се овладее. Не беше лесно. Гневът беше горчив, но и сладък, и я опиваше. Отговори, Зак. Да или не. За професор Джоузеф Удбоди ли работиш?
— Не ти влиза в работата, госпожа. — Онзи също й заговори на „ти“, набързо забравил учтивата форма на обръщение.
Лизи загуби ума и дума. Буквално онемя от нахалството на „Зак Маккул“. Нахалство, което Скот би нарекъл „свръхнаглост“.
— И никой не ми е плащал да опитвам да правя нищо. — Онзи отново замълча. — Нищичко, ясно? Виж сега, госпожа, вземи си затвори плювалника и си отвори ушите. Ясно?
Лизи стоеше неподвижно, притискаше до ухото си слушалката, обмисляше поредния „бисер“ „Отвори си ушите“… и мълчеше.
— Чувам ти дишането, значи слушаш. Екстра. Като платят на моя милост да свърши нещо, госпожа, аз не се опитвам, а го правя. Не ме знаеш, обаче това си е за твоя сметка. Ти губиш, не аз. Тъй си е — не се фукам. Не се опитвам, а го правя. Ще дадеш на моя човек к’вото иска, ясно? Той ще ми звънне по телефона или ще ми прати съобщение по мейла, както сме се разбрали, и ще каже: „Всичко е о’кей, имам, каквото ми трябва.“ Ако туй не стане, ще дойда, където си, и ще ти направя нещо. Ще те нараня на ония места, дето не си давала на момчетата в училище да ти ги пипат.