Лизи бе затворила очи по време на дългата реч, която сякаш беше наизустена. Чувстваше как по страните й се стичат горещи сълзи, но не знаеше дали плаче от гняв или от…
Срам? Възможно ли бе сълзите й да са предизвикани от срам? Да, наистина беше срамно непознат да й говори по тази начин. Почувства се като момиче, което е за пръв ден в ново училище и учителят му прави строга забележка.
„Майната му, миломое — каза Скот. — Знаеш какво да направиш.“
Разбира се, че знаеше. В подобни ситуации човек или се взимаше в ръце, или се предаваше. Досега не беше изпадала в такова положение, но така или иначе беше наясно какво да направи.
— Госпожа? Схвана ли ми мисълта?
Отговорът й беше на върха на езика, но онзи едва ли щеше да я разбере. Затова избра друга тактика.
— Зак? — каза много тихо.
— Да, госпожа. — Той също шептеше — вероятно смяташе, че така звучи по-конспиративно.
— Чуваш ли ме?
— Нещо ми се губиш, но… да, чувам, госпожа.
Лизи дълбоко си пое въздух. За миг го задържа в дробовете си, представяйки си как неграмотният простак притиска слушалката до ухото си и се мъчи да не пропусне ни една нейна дума. След като образът изкристализира в съзнанието й, тя с все сила изкрещя:
— ТОГАВА СИ ГО НАЧУКАЙ ОТЗАД!
Тресна слушалката толкова силно, че от вилката се разхвърча прах.
5.
Телефонът зазвъня почти моментално, но Лизи нямаше желание да чуе гласа на „Зак Маккул“. Предполагаше, че вече няма шанс за онова, което телевизионните водещи наричаха „диалог“. Нито пък го желаеше. Не желаеше и да чуе запис на телефонния секретар, в който противният тип вече не се прави на добронамерен чичко, а я нарича „тъпа овца“, „мръсница“ или „гадина“. Проследи телефонния кабел — розетката на стената беше до кашоните, натрупани един върху друг — и го изтръгна. Телефонът млъкна, преди да секне третото позвъняване. Справила се беше със Зак Маккул… поне засега. Интуицията й подсказваше, че няма да се отърве толкова лесно, но в момента много по-важно беше да разбере какво става с Манда. И с Дарла, която я чакаше и разчиташе на помощта й. Каза си, че ще изтича в кухнята, ще вземе от закачалката ключовете за колата… и ще отдели две минути да заключи къщата — нещо, което много рядко правеше денем.
И не само къщата, а обора и кабинета.
Да, най-вече кабинета, въпреки че нямаше намерение да превърне заключването в цяла церемония, както правеше Скот…
Отново се загледа в най-горния кашон, който така и не беше затворила.
Обзета от любопитство — и без това щеше да й отнеме само секунда — Лизи облегна на стената сребърната лопатка, вдигна заглавната страница и погледна отдолу. На втория лист пишеше:
Нищо друго. Тя се взира в листа около минута, макар че времето я притискаше. Отново я побиха тръпки, но този път усещането беше почти приятно… да му се не види, в тази игра нямаше „почти“, нали така? Усмихваше се леко и някак озадачено. Откакто беше започнала разчистването на кабинета — откакто бе изпаднала в амок и беше разпердушинила онова, което съпругът й наричаше „нишата на славата“ — непрекъснато усещаше Скот до себе си, ала никога осезателно като сега. Никога толкова истински. Пресегна се и прелисти страниците в кашона — вече предусещаше какво ще намери. И се оказа права. На останалите листове хартия не беше написано нищо. Прегледа и онези, натъпкани отстрани, но и те бяха празни. В ученическия лексикон на Скот тум означаваше телепортиране, а бум … е, това беше малко по-сложно, но в настоящия контекст със сигурност означаваше шега или безобидна закачка. Вероятно в представите на съпруга й големият „фалшив“ ръкопис беше изключително оригинална шега.
Дали и другите два кашона бяха буми? Както и онези, натъпкани в малките помещения в бившия обор? Възможно ли беше шегата да е толкова сложна, толкова заплетена? И ако наистина бе така, за чия сметка беше? За нейна? За инкунксите като Удбоди? Предположението беше логично — Скот обичаше да се майтапи с онези, които наричаше книгооткачалки, но идеята подсказваше нещо ужасно — че той е предчувствал