(Почина млад)
наближаването на смъртта
(Спомина се скоропостижно)
и не й беше казал нито дума. Което пък водеше към логичния въпрос дали тя щеше да му повярва, ако беше споделил с нея. Първото, което й хрумна, бе: „Не, нямаше. Така или иначе аз бях прагматичната личност в семейството, аз преглеждах багажа му да се уверя, че е взел достатъчно бельо, аз се обаждах да проверя дали самолетът му ще излети навреме.“ Спомни си обаче как кръвта по устните му бе превърнала усмивката му в гримаса на клоун; спомни си как веднъж й беше обяснил (и то толкова убедително, че й се беше сторило напълно логично), че след залез слънце не бива да се консумират пресни плодове и че всякаква храна трябва да се избягва между полунощ и шест часа сутринта, защото „нощната храна“ често е отровна, и как твърденията му й се бяха сторили напълно логични. Защото…
(млъкни)
— Щях да му повярвам и този път — прошепна, наведе глава и затвори очи, за да спре сълзите, които не идваха. Очите, от които се бяха стичали сълзи след обаждането на „Зак Маккул“, сега бяха сухи като пустиня. Глупави идиотски очи!
Ръкописите, натъпкани в чекмеджето на бюрото и в картотеката, не бяха буми — знаеше го със сигурност. Някои бяха копия на публикувани разкази, други — алтернативни версии на същите разкази. В бюрото, което Скот наричаше Дъмбо Джъмбо, тя беше намерила три недовършени романа и ръкопис, който според нея беше завършена новела — ако проклетият инкункс Удбоди знаеше за съществуването им, буквално щяха да му потекат лигите. Открила бе и дузина разкази, които съпругът й явно не беше харесвал и не беше предложил за издаване; повечето бяха отпреди много време, ако се съдеше по това, че ръкописите бяха напечатани на пишеща машина. Не можеше да „отсее зърното от плявата“, тоест да прецени кои материали са боклуци и кои — съкровища, макар да беше сигурна, че всички представляват интерес за изследователите на творчеството на Скот Ландън. Но това тук… този бум, както би се изразил Скот…
Усети, че здраво стиска дръжката на сребърната лопатка. Лопатката беше единственото реално нещо в света, който изведнъж беше станал загадъчен и необясним. Отвори очи и прошепна:
— Скот, шега ли беше или още си играеш с мен?
Отговор не последва. Което беше съвсем логично. Междувременно тя трябваше да се притече на помощ на двете си сестри. Засега отпадаше по-нататъшното разследване на мистерията. Скот със сигурност щеше да я разбере.
Все пак реши да вземе лопатката. Ей, така, за всеки случай.
6.
Включи кабела в контакта и побърза да излезе, преди проклетият телефон отново да зазвъни. Слънцето вече залязваше, излязъл беше силен западен вятър — ето откъде беше въздушното течение, което беше усетила при отварянето на вратата на „кабинета“: тук няма призраци, миломое. Денят й се беше сторил дълъг поне колкото месец, ала този вятър, приятен и някак… гладък… като онзи в съня й предишната нощ, й подейства успокояващо и освежаващо. Тя отиде в кухнята, без да се страхува, че „Зак Маккул“ я дебне отнякъде. Познаваше кога й се обаждат от мобилен телефон — звукът беше слаб и накъсан. Според Скот причината беше в електропроводите, които той наричаше „станции за зареждане на НЛО“. Гласът на „приятеля“ й Зак беше ясен като камбанен звън. Този космически каубой се беше обадил от стационарен телефон и тя дълбоко се съмняваше, че най-близкият й съсед му е услужил с апарата си, за да я заплашва.
Грабна ключовете за колата и ги пъхна в страничния джоб на джинсите си (не съзнаваше, че още носи в задния джоб оплюнченото тефтерче на Аманда, въпреки че след време щеше да се усети); взе и тежкия медальон с ключовете за „царството на Ландън“ — всеки беше с етикет, надписан с четливия почерк на Скот. Заключи къщата, после се върна да заключи плъзгащите се врати на обора и вратата към кабинета на Скот откъм външната стълба. Накрая нарами лопатката и тръгна към колата; дългата й сянка върху отъпканата пръст се движеше редом с нея под угасващата червеникава светлина на юнския ден.
IV. ЛИЗИ И КРЪВНИЯТ БУМ
(ЦЯЛАТА ЛОША КРЪВ)
1.
Пътуването по наскоро разширеното и асфалтирано шосе 17 й отне петнайсетина минути, въпреки че намали скоростта на мигащия светофар на кръстовището на шосето и Дийп Кът Роуд към Харлоу. Докато шофираше, въпреки волята си мислеше за бумите, по-точно за последното си откритие. Сигурна беше, че не е шега.