— Какво? — попита Дарла.
— Какво? Нищо не казах — измънка Лизи.
Стояха на вратата и се взираха в нещастната си по-голяма сестра, която седеше до кухненската маса; навела беше глава, косата закриваше лицето й.
— Каза, пък. Много добре чух. Каза „добре“.
— Добре, добре — с раздразнение промърмори Лизи. — Доброто мамче често повтаряше, че хора, които си говорят сами, имат пари в банката.
Така си беше. Благодарение на Скот тя притежаваше около двайсет милиона долара в зависимост от курса за деня на облигациите и други ценни книжа.
Ала когато се намираш в кухня, омазана с кръв, парите не те интересуват кой знае колко. Лизи се запита дали Аманда никога не е мазала с изпражнения, защото не се е сетила. Ако наистина беше така, имаха страхотен късмет, нали?
— Скри ли ножовете? — прошепна на Дарла.
— Разбира се! — негодуващо отвърна сестра й, но също шепнешком. — Нарязала се е с парчета от шибаната чаена чаша. Докато бях в тоалетната.
Лизи вече се беше сетила какво е използвала Аманда; каза си, че при първа възможност ще купи от „Уолмарт“ нови чаши. По възможност жълти, за да отговарят на кухненските плотове, но всъщност най-важното условие бе да са пластмасови, и то нечупливи.
Клекна до Аманда и понечи да хване ръката й.
— Тъкмо там се е порязала — каза Дарла. — И двете длани.
Много нежно Лизи хвана ръцете на Аманда, отпуснати на скута й. Обърна дланите и потрепери. Кръвта започваше да се съсирва, но при вида на дълбоките рани стомахът й се преобърна. И отново си спомни как Скот излезе от нощната тъма и протегна ръката си, от която капеше кръв, сякаш да изкупи греха, че се е напил и е забравил за срещата им. Проклятие! А казваха, че Коул бил луд!
Аманда беше разрязала дланите си диагонално — от основата на палците до кутретата, разсичайки линиите на сърцето, красотата и всички останали. Ясно беше как е обезобразила едната си длан, но другата? Един Бог знае как го беше направила, но беше успяла, след което беше вършала из кухнята като жена, която поставя глазура върху тортата на лудостта: „Ей, погледни ме! Гледай! Ти не си най-смахнатата! Аз съм номер едно! Манда е най-щуравата и още как!“ И докато Дарла е била в тоалетната да пусне една вода, Аманда реже ли, реже! Браво, Аманда, ти си и най-бързата, маце!
— Дарла, раните са прекалено дълбоки. Няма да минем само с кислородна вода и лейкопласт, миличка. Налага се да я заведем в спешното отделение.
— Да ти се и късметът! — отчаяно изпъшка Дарла и отново заплака.
Лизи се опита да види лицето на Манда, почти закрито от завесата на косата й.
— Аманда!
Нищо! Никаква реакция.
— Манда.
Сестра й не помръдна. Главата й беше клюмнала като на парцалена кукла. „Проклетият Чарли Кориво! — помисли си Лизи. — Скапаният французин Кориво!“ Само че ако не беше Пръдльото, щеше да е някой друг или нещо друго. Защото жените като Аманда си бяха такива. Очакваш ги да превъртят и си казваш: „Цяло чудо е, че това не се случва“, накрая на чудото му писва да се случва, получава удар и умира.
— Мандичка Пандичка.
Прякорът от детството им най-сетне предизвика някаква реакция. Аманда бавно вдигна глава. Онова, което Лизи видя, не беше безизразно и окървавено лице (да, устните на сестра й бяха червени, но не, защото беше използвала червило „Макс фактор“), а физиономия на високомерно и пакостливо дете — изражение, което означаваше, че Аманда е Предприела Нещо по Самоинициатива и че ще последва порой от сълзи.
— Бум — прошепна Лизи Ландън и кръвта й се смрази.
4.
Заведоха Аманда в дневната (беше станала кротка като агънце) и я накараха да седне на канапето, после се върнаха до вратата на кухнята, откъдето можеха да държат под око безумката и да разговарят, без тя да ги чува.
— Какво ти каза, Лизи? Ти пребледня като идиотски призрак.
На Лизи й се прииска сестра й да беше казала „като платно“. Не й се нравеше да чува думата „призрак“, особено сега, след като слънцето беше залязло. Беше глупаво, но вярно.
— Нищо важно — измънка. — Нещо като „ууу“ „Ууу, Лизи, цялата съм в кръв, харесвам ли ти?“ — Виж, скъпа, не само ти си в стрес.
— Ако я заведем в интензивното, какво ще я правят? Ще я поставят под наблюдение като другите самоубийци ли?
— Нищо чудно — промърмори Лизи. Съзнанието й се беше прояснило. Странно, но думата бум й беше подействала като плесница или като вдишване на ароматни соли. А колкото до уплахата… е, тя беше съвсем разбираема, обаче…, ако Аманда искаше да й каже нещо, непременно трябваше да разбере какво е. Подозираше, че всичко, което й се случваше, може би дори обаждането на „Зак Маккул“, по някакъв начин беше свързано с… какво? Призракът на Скот ли? Глупости! Тогава с кръвния бум на Скот? А?