Или с неговия Дългуч. Безкрайно дългото петнисто нещо, така ли?
„То не съществува, Лизи… Имало го е само във въображението му, което понякога съумяваше да омагьоса най-близките му хора. Въображение, въздействащо дотолкова, че да те спира примерно да консумираш плодове след залез слънце, макар да си даваш сметка, че е някакво детинско суеверие, което Скот не е превъзмогнал. Същото беше и с неговия Дългуч. Знаеш го, нали така?“
Да, но тогава защо, когато се опиташе да обмисли тази идея, сякаш мъгла обгръщаше съзнанието й и пречеше на логичните разсъждения? Защо онзи вътрешен глас й заповядваше да млъкне?
Внезапно забеляза, че Дарла я гледа така, сякаш я мисли за умопобъркана. Насили се да се върне към реалността, към реалните хора, реалния проблем. За пръв път забеляза, че сестра й изглежда капнала от умора, видя бръчките, вдълбани около устата й, тъмните кръгове под очите й. Хвана я за раменете и неволно потръпна — колко беше измършавяла! Пръстите й пропаднаха във вдлъбнатините, вкопани в плътта. Спомни си времето, когато със завист гледаше как по-големите й сестри всеки ден пътуват с автобус до гимназията в Лисбон Фолс и обратно. Сега Аманда беше чукнала шейсетте, а Дарла наближаваше тази възраст. Да, бяха се превърнали в стари чанти.
— Не се тревожи, мила — промълви. — Не го наричат „наблюдение на самоубийци“ — некрасиво е. Викат му само „наблюдение“. — Нямаше представа откъде го знае, но така или иначе беше почти сигурна. — Мисля, че ги държат двайсет и четири часа. Най-много четирийсет и осем.
— Имат ли право без разрешение?
— Мисля, че нямат, освен ако лицето не е извършило престъпление и не е било заведено там от полицията.
— Май ще е по-добре да се обадиш на вашия адвокат и да провериш. Онзи… как му беше името… Монтана.
— Казва се Монтано и вероятно вече си е у дома. Номерът му го няма в указателя. Записала съм го в бележника си, който обаче остана у дома. Виж, Дарл, мисля, че няма да имаме проблеми, ако я заведем в „Стивънс Мемориал“ в Но Юпа.
Но Юпа местните наричаха градчетата Норвегия-Южен Париж в съседния окръг Оксфорд, които се намираха на няколко часа път от други градчета с екзотичните названия Мексико, Мадрид, Галилея, Китай и Коринт. За разлика от големите болници в Портланд и Луистън „Стивънс Мемориал“ беше малко здравно заведение, в което не задаваха неудобни въпроси.
— Предполагам, че ще й превържат раните и ще ни позволят да я заведем у дома — продължи Лизи. — Но при едно условие.
— Какво?
— Ако се съгласим да я заведем у дома. И ако тя се съгласи. Мисълта ми е, че не бива да лъжем. Попитат ли — сигурна съм, че ще задават въпроси, ще им кажем истината. Да, правила го е и преди, когато изпадне в депресия, но сравнително отскоро.
— Пет години са „отскоро“?
— Всичко е относително. А тя ще обясни, че човекът, с когото е ходила няколко години, току-що се е върнал, и то женен, затова е изпаднала в това състояние.
— Ами ако откаже да говори?
— В такъв случай вероятно ще я задържат поне за двайсет и четири часа, но първо ще поискат разрешение и от двете ни. Кажи честно, искаш ли я тук, ако още кръжи из междупланетното пространство?
Дарла се позамисли, въздъхна и поклати глава.
— Според мен всичко зависи от Аманда — продължи Лизи. — Първата ни работа е да я изкъпем. Ако се наложи, ще застана под душа с нея.
— Да… — Дарла прокара пръсти през късо подстриганата си коса. — Мисля, че си права. — Тя внезапно се прозина. Отвори уста толкова широко, че да й се видят сливиците, ако не й бяха извадени. Лизи отново погледна тъмните кръгове под очите й и осъзна нещо, което щеше да забележи по-рано, ако обаждането на „Зак Маккул“ не я беше извадило от равновесие. Отново я хвана за раменете — леко, но настойчиво:
— Госпожа Джоунс не ти се е обадила днес, нали?
Сестра й изненадано се ококори и за миг заприлича на бухал.
— Не, миличка. Беше вчера. Късно следобед. Веднага отидох при Манда, превързах я криво-ляво и цяла нощ седях до леглото й. Не ти ли го казах?
— Не. Мислех, че се е случило днес.
— Глупавичката ми Лизи. — Дарла невесело се усмихна.
— Защо не ми се обади по-рано?
— Не исках да те безпокоя. Правиш толкова много за нас…
— Не е вярно — прекъсна я Лизи. Ставаше й неприятно винаги, когато Дарла или Канти (и дори Джодота, но по телефона) изразяваха признателността си. Даваше си сметка, че е налудничаво, но така или иначе й ставаше криво. — Парите са на Скот.