Докато живееше със Скот, тя се смееше много често.
7.
Докато отидоха с Аманда до спешното отделение и после я върнаха в къщата й, намираща се между Касъл Вю и Харлоу Дийп Кът, Лизи няколко пъти си спомни теорията на Скот как снежната буря те отминава, когато си се подготвил за нея. Първо, настроението на Аманда рязко се промени, което донякъде ги облекчи — тя изведнъж стана почти жизнерадостна. Лизи гузно си спомни как понякога електрическите крушки заблестяват по-ярко часове, преди завинаги да угаснат. Промяната започна още в банята. Лизи се съблече и застана под душа заедно със сестра си, която отначало стърчеше неподвижно. В един момент, въпреки че използваше ръчния душ и се стараеше да внимава, Лизи неволно поля с топла вода нарязаната длан на Аманда.
— Ох! Олеле! — извика сестра й и рязко отдръпна ръката си. — Ужасно боли! Внимавай, да му се не види!
Лизи й отвърна със същия заядлив тон — Аманда едва ли очакваше друго отношение, но тайно се зарадва на изблика на гняв. Реакцията беше толкова… нормална.
— Смирено моля да ме извиниш, графиньо, но не аз си накълцах ръцете!
— Нямаше как да нарежа на парчета онзи подлец, нали? — възкликна Аманда, след което избълва зашеметяващ поток от ругатни по адрес на Чарли Кориво и съпругата му. Смесицата от нецензурни думи и детински проклятия удиви Лизи и я изпълни с възхищение.
Използва мига, в който сестра й млъкна, за да си поеме дъх, и вметна:
— Долен скапан пръдльо, нали?
— И ти да го духаш, Лизи — намусено измънка Аманда.
— Ако държиш да те заведем у дома, не използвай тези думи пред лекаря, който ще ти превърже раните.
— Мислиш ме за глупачка, а?
— Не е вярно. Ще е достатъчно да обясниш, че си побесняла заради измяната на Чарли.
— Дланите ми пак кървят.
— Силно ли?
— Не. Май ще ме облекчи, ако ги намажеш с вазелин.
— Сериозно? Няма ли да те заболи?
— От любовта боли — тържествено заяви сестра й… и се позасмя, от което на Лизи й олекна.
Докато пътуваха към болницата с беемвето, Манда я заразпитва докъде е стигнала с разчистването на кабинета на Скот, сякаш нищо особено не се беше случило през този безкраен ден. Лизи не спомена обаждането на „Зак Маккул“, но им разказа за „Айк се завръща у дома“ и цитира единственото изречение от ръкописа: „Айк се върна у дома с тум и всичко беше наред. БУМ! КРАЙ!“ Държеше да използва пред Аманда шантавата дума бум. Искаше да види реакцията й.
Дарла реагира първа:
— Мъжът ти беше странен човек, скъпа.
— Не ми казваш нищо ново. — Лизи надникна в огледалцето за обратно виждане да провери какво прави Аманда, която беше на задната седалка. „Разположила се е като кралица“ — би казала Доброто мамче. — А ти как мислиш, Манда?
Сестра й сви рамене и Лизи си каза, че няма да получи отговор. След миг обаче последва порой от думи:
— Беше себе си, нищо повече. Веднъж ме закара с колата до града — той отиваше до книжарницата, а на мен ми трябваха нови обувки, хубави здрави обувки, подходящи за разходка в гората или за туризъм. Минахме покрай магазина на Обърн — знаете го, онзи, в който се продават шантави и смешни неща. Скот не беше стъпвал там и настоя да влезем. Беше като десетгодишно хлапе! Исках солидни туристически обувки, с които да се разхождам из гората, без да ме е страх от отровни растения, а той искаше само да изкупи целия идиотски магазин. Пърдящи възглавнички, лютива дъвка, близалки, в които накрая се появява гола жена… и какво ли още не. Хвърли повече от сто долара за тия тайвански дивотии. Помниш ли, Лизи?
Разбира се, че помнеше. Помнеше най-вече как Скот се беше прибрал у дома през онзи ден, натоварен с пликове с изрисувани върху тях засмени лица. Как страните му бяха поруменели от радостна възбуда. И как беше нарекъл покупките си „дивотии“ — дума, заимствана от нея, представете си. А тя я беше научила от баща си, цар на странните думи и фрази.
Скот и неговите трофеи от езерото на думите, езерото на сюжетите и на легендите.
Понякога се случваше по цял ден да не се сети или да не скърби за него. И защо не? От една страна, дните й бяха запълнени с работа, от друга, Скот не беше човек, с когото се живее лесно. „Чешит“ — биха казали старомодните янки като собствения й баща. След това идваше ден, дъждовен (или слънчев), през който тя усещаше липсата на Скот толкова осезателно, че се чувстваше изпразнена — вече не беше жена, а мъртво дърво, разклащаш от повеите на студен ноемврийски вятър. И сега това усещане я бе връхлетяло — искаше да изкрещи името му, да го призове да се върне — сърцето й се сви, като си помисли за годините, които й оставаха до края на живота, запита се какъв е смисълът да обичаш, ако някога се чувстваш по този начин… дори само за десет секунди.