8.
Първият положителен признак беше, че Аманда се поразведри. Вторият — че дежурният лекар доктор Мънсингър не беше ветеринар на пенсионна възраст. Не изглеждаше като току-що завършил медицинския факултет като доктор Янцен, който лекуваше Скот при последното му заболяване, но тя щеше да се изненада, ако разбереше, че е на повече от трийсет. Третото, което я зарадва (макар да се почувства и малко гузна), бе, че докараха хора, пострадали при автомобилна катастрофа на пътя за град Швеция.
Когато трите сестри влязоха в чакалнята на спешното отделение на „Стивънс Мемориал“, завариха само десетинагодишно хлапе с обрив и майка му, която непрекъснато го предупреждаваше да не се чеше. Повикаха ги в манипулационната. След пет минути излязоха, ръцете на намусеното хлапе бяха превързани, майката държеше тубички с някакви мазила и продължаваше да му се кара.
Сестрата извика по име Аманда:
— Доктор Мънсингър ще ви приеме, скъпа.
Аманда високомерно изгледа сестрите си, сякаш беше най-малко самата кралица Елизабет, и заяви:
— Предпочитам да бъда насаме с лекаря.
— Ама разбира се, Ваше Височество — промърмори Лизи и й се изплези. Пет пари не даваше дали кльощавата откачена, която само им създаваше неприятности, ще остане в болницата една нощ, една седмица или една година.
Пет пари не даваше и за онова, което Манда й беше прошепнала, когато тя коленичи до нея в кухнята. Може би наистина беше „Ууу!“, както беше казала на Дарла. Дори да беше другата дума, нима искаше да се върне в къщата на Аманда, да спи в една стая с нея и да усеща лудостта, излъчваща се от цялото й същество, след като си имаше удобно легло у дома?
„Случаят е приключен, миломое“ — би казал Скот.
— Не забравяй какво трябва да кажеш — натърти Дарла. — Побесняла си и си нарязала дланите си заради изневярата на бившето си гадже. Сега си по-добре. Вече си се успокоила.
Аманда я изгледа — лицето й беше непроницаемо.
— Точно така! — отсече. — Вече съм спокойна.
9.
Малко след това докараха хората от градчето Швеция, пострадали при пътна злополука. Лизи нямаше да се зарадва, ако някой беше тежко ранен, но всички бяха в сравнително добро състояние, дори двама се шегуваха за нещо. Само някакво момиче на около седемнайсет години плачеше, косата му беше сплъстена от кръв, на горната му устна беше залепнал сопол. Бяха общо шестима души, почти сигурно пътници в две коли, двамата веселяци воняха на бира, ръката на единия беше изкълчена. Придружаваха ги двама цивилни медици с елеци на Спасителния отряд и двама полицаи — щатски и от конната полиция. Внезапно малката чакалня се препълни. Медицинската сестра, която беше нарекла Аманда „скъпа“, открехна вратата и надникна да види какво става, после и лекарят стори същото. След няколко секунди тийнейджърката изпадна в истерия и закрещя, че мащехата й ще я удуши. Сестрата я покани в кабинета (без да я нарече „скъпа“), после Аманда излезе от манипулационната. И тя притискаше към гърдите си няколко тубички с различни мазила, от джоба на торбестите й джинси стърчаха две сгънати рецепти.
— Смятам, че вече можем да си вървим — заяви все така високомерно.
Лизи си каза, че подобен развой на събитията е невероятен, колкото и неопитен да беше младият лекар и колкото и да беше зает с ранените при катастрофата, и се оказа права. Сестрата се подаде от манипулационната също като машинист, надвесващ се от кабината на локомотива, и каза:
— Госпожи, вие ли сте сестрите на пациентката Дебушър?
Лизи и Дарла кимнаха. „Признаваме се за виновни, госпожо съдия.“
— Докторът иска да ви каже нещо, преди да си тръгнете. — Тя влезе обратно в помещението, от което още се разнасяха риданията на момичето.
В дъното на чакалнята двамата мъже, вонящи на бира, отново се разсмяха и Лизи си каза: „Може да са «развеселени» от алкохола, но сигурно не са виновни за катастрофата.“ И наистина ченгетата сякаш гледаха обвинително пребледнял младеж, който изглеждаше връстник на момичето със сплъстената от кръв коса. Друг тийнейджър беше окупирал телефонния автомат. На страната му зееше дълбока рана — явно нямаше да се размине без шевове. Трети, който нямаше видими наранявания, чакаше реда си да телефонира.
Дланите на Аманда бяха покрити с белезникав крем.
— Лекарят каза, че шевовете ще се отворят — гордо обясни тя. — А превръзките сигурно няма да се задържат. Дланите ми непрекъснато трябва да са покрити с тази гадост — ама че вони! — и три дни да правя бани с някакъв дезинфектант. Даде ми рецепти и препоръча да не си свивам дланите, а да вземам нещата ето така. — Тя защипа между пръстите си праисторическо копие на списание „Пийпъл“, леко го повдигна и го пусна.