Сестрата се появи:
— Доктор Мънсингър ви очаква. Влезте и двете, ако желаете. — Тонът й ясно подсказваше, че тя няма време за губене. Лизи и Дарла, които седяха от двете страни на Аманда, се спогледаха. Сестра им сякаш не забеляза колебанието им. Любопитно се взираше в хората в дъното на помещението.
— Ти иди, Лизи — промълви Дарла. — Ще остана при нея.
10.
Сестрата въведе Лизи във втората манипулационна и се върна при ридаещото момиче; толкова силно стискаше устните си, че почти бяха изчезнали. Лизи седна на единствения стол и се загледа в единствената картина, на която беше изобразено пухкаво кученце сред поляна, обсипана с нарциси. Само след няколко секунди (сигурно щеше да чака много повече, ако Аманда не беше досадница, от която бързат да се отърват) доктор Мънсингър забързано влезе в помещението. Затвори вратата към другата манипулационна, заглушавайки риданията на тийнейджърката, и подпря кльощавия си задник на масата за прегледи:
— Аз съм Хал Мънсингър.
— Лиза Ландън. — Тя протегна ръка и лекарят отривисто стисна дланта й.
— Иска ми се да получа повече информация относно заболяването на сестра ви, обаче както сама виждате, нещата се напекоха. Обадих се да изпратят някой колега, но междувременно тук ще е пълна лудница.
— Благодаря, че отделихте време да поговорим — каза Лизи и се възхити от спокойствието си, макар и привидно. Гласът й бе на човек, който владее положението. — Искам да потвърдя, че сестра ми Аманда няма да посегне на живота си, ако това ви тревожи.
— Наистина малко ме притеснява, но ще приема за чиста монета твърдението ви. Също и нейното. Тя е пълнолетна, освен това е ясно, че не се е опитала да се самоубие. — Мънсингър отмести очи от бележника си и погледна Лизи, която се почувства така, сякаш той четеше мислите й. — Нали така?
— Да.
— Така. От друга страна, човек не трябва да е Шерлок Холмс, за да разбере, че сестра ви и друг път е имала подобни… прояви.
Лизи въздъхна.
— Каза ми, че е посещавала психотерапевтка, която обаче се е преселила в Айдахо.
„Айдахо? Аляска? Марс? На кого му пука къде се е пръждосала откачалката?“ — каза си Лизи и промърмори:
— Мисля, че е вярно.
— Налага се сестра ви отново да „работи върху себе си“, госпожо Ландън. И то скоро. Онова, което си е причинила, може да доведе до самоубийство, ако разбирате за какво говоря. — Той извади бележника от джоба на престилката си и написа нещо. — Ще ви препоръчам книга, която трябва да прочетете и вие, не само сестра ви. Озаглавена е „Склонност към самонараняване“, а името на автора е…
— Питър Марк Стийн — прекъсна го тя.
Доктор Мънсингър изненадано я изгледа.
— Съпругът ми я намери след последното… след онова, което авторът нарича…
(нейният бум последният й кръвен бум)
Лекарят я гледаше — явно очакваше тя да довърши изречението.
Лизи здраво хвана юздите на препускащите си мисли.
— След онова, което авторът би нарекъл последното „намиране на отдушник“. Той има отдушник, нали? — Говореше все така спокойно, но по слепоочията й бяха избили ситни капчици пот. Защото вътрешният й глас имаше право — независимо от формулировката — отдушник или кръвен бум, заключението беше едно. Всичко е постарому.
— Мисля, че да — отвърна Мънсингър. — Четох книгата преди няколко години и не си спомням подробности.
— Както казах, съпругът ми я купи, прочете я, после настоя и аз да я прочета. Ще я намеря и ще я дам на сестра си Дарла. Имаме още една сестра, която живее наблизо. Сега е в Бостън, но когато се върне, ще накарам и нея да прочете книгата. Обещавам да държим под око Аманда. Не ни е лесно с нея, обаче я обичаме.
— Добре, съгласен съм. — Мънсингър стана и меката корица на книгата изшумоля. — Ландън… Съпруга сте на прочутия писател, нали?
— Да.
— Моите съболезнования.
Лизи бе открила нещо странно във факта, че е била омъжена за прочут човек — две години след смъртта му хората продължаваха да й изказват съболезнования. Предполагаше, че същото ще се случва и след още две. Може би дори след десет. Доста подтискаща перспектива.
— Благодаря, доктор Мънсингър.
Той кимна и отново стана делови, което до известна степен я облекчи: