„Ооо, започва се — помисли си Лизи и едва се сдържа да не въздъхне. — Поредна обвинителна реч по адрес на добрия стар Чарли. А може би… може би ще заговори за бума. Въобразявам ли си, че чух тази дума? И ако не, искам ли да разбера какво ще ми каже тя?“
— Какво, Манда?
— Благодаря, че ми помогнахте. Мехлемът, с който лекарят намаза дланите ми, облекчи болката — промърмори Манда и се обърна на другата страна.
Лизи отново беше поразена. Това ли беше всичко? Май да, защото след секунди сестра й задиша равномерно — явно беше заспала. Може би щеше да се събуди посред нощ и да поиска болкоуспокояващо хапче, но засега се беше пренесла в страната на сънищата.
Лизи не очакваше толкова благоприятен развой на събитията. Не беше спала с никого от нощта, преди съпругът й да тръгне на последното си пътуване, и беше отвикнала. Освен това не й даваше покой мисълта за „Зак Маккул“ и за неговия работодател, гнусния инкункс Удбоди. Много скоро щеше да си поговори с господин професора. Всъщност още утре. Междувременно не й оставаше друго, освен да се примири, че я чака неспокойна нощ и че в крайна сметка вероятно ще й се наложи да дочака утрото на люлеещия се стол във всекидневната… стига, разбира се, да намери в библиотеката на сестра си някакво подходящо четиво, с което да убие времето. „Мадам, ще проговорите ли?“ — помисли си. — Май романът беше от Хелън Макинес. Във всеки случай не е от автора на поемата за танкиста-мерач.
Докато размишляваше, неусетно заспа. Не сънува вълшебното килимче. Нито каквото и да било друго.
13.
Събуди се в най-зловещия час на нощта, когато луната е залязла и времето сякаш е спряло. Почти не съзнаваше, че е будна, че се притиска към топлия гръб на Аманда, както навремето се притискаше до гърба на Скот — в тяхното легло, в стотици хотелски легла. Мамка му! Може би бяха петстотин, дори седемстотин… „Хиляда ли чух? Кой дава хиляда? Кой предложи хиляда, дами и господа?“ Мислеше за буми и за кръвни буми. За ВЕДТСКЕН и как понякога единственият изход бе да наведеш глава и да чакаш вятърът да се промени. Мислеше, че ако тъмата е обичала Скот, то това е била истинска любов, защото и той я обичаше; танцувал бе с нея в балната зала на годините, докато накрая тя го бе отнесла със себе си.
„Ето че пак започвам“ — каза си.
И Скот, който неизменно присъстваше в съзнанието й (смяташе, че е той, но нямаше начин да разбере със сигурност), промърмори: „Къде отиваш, Лизи? Накъде сега, миломое?“
Тя си помисли: „Назад в настоящето.“
А Скот я поправи: „Названието на филма беше «Назад в бъдещето». Гледахме го заедно.“
Тя си помисли: „Това не е филм, а нашият живот.“
А Скот каза: „Мило, стиска ли ти?“
Тя си помисли: „Защо съм влюбена в такъв…“
14.
„Такъв глупак е — мисли си тя. — А пък аз съм още по-голяма глупачка, задето се занимавам с него.“
Все пак не помръдва и гледа към моравата зад къщата; не иска да го повика, защото той още преди десет минути излезе от кухнята и се скри сред дълбоките нощни сенки. Какво ли прави? Там няма нищо освен жив плет и…
Някъде наблизо изскърцват автомобилни гуми, изтрещява счупено стъкло, залайва куче, разнася се пиянски вик. Накратко, звуци, типични за петъчна вечер в университетско градче. Лизи се изкушава да извика Скот, но ако го стори, ако извика дори само името му, той ще разбере, че вече не му е сърдита. Поне не е толкова сърдита.
Всъщност тя не му се сърди. Бедата е, че той е избрал кофти петъчна вечер да цъфне пиян (за шести-седми път) и да закъснее (за пръв път). По негово настояване щяха да гледат някакъв филм на шведски режисьор, а тя тайно се молеше филмът поне да е дублиран, а не със субтитри. Хапна набързо малко салата, като се прибра вкъщи, защото се надяваше след прожекцията Скот да я почерпи с хамбургер в „Мечешката бърлога“. (Ако не я поканеше, тя щеше да го заведе.) Телефонът иззвъня и Лизи обнадеждено посегна към слушалката — може би той е размислил и ще я заведе на филма с Робърт Редфорд в търговския център в Бангор („Моля те, господи, не и на танци в «Котвата», след като днес цели осем часа не съм подвила крак!“) Обаче чу гласа на Дарла, която каза, че е позвънила „само да поговорят“, след което премина към целта на обаждането, а именно да се заяжда (отново), че Лизи се е спасила в Обетована земя (сравнението беше на Дарла) и е оставила нея, Аманда и Кантата да се справят с проблемите (тоест с Доброто мамче, което до 1979 година вече се беше превърнало в Затлъстялото мамче, Сляпото мамче и — най-лошото — Откаченото мамче), докато тя, Лизи, се „забавлява с колежанчетата“. Сякаш да бъдеш сервитьорка и по осем часа дневно да си на крак бе най-голямото удоволствие на света. За Лизи Обетованата земя беше пицария на около пет километра от кампуса на Мейнския университет, а колежанчетата — пъпчиви първокурсници, които все се опитваха да й пуснат ръка. Бог й беше свидетел, че мечтите й да ходи на лекции — може би вечерни — напълно се бяха изпарили. Не й липсваше ум, а време и сили.