— Здрасти, Лизи — каза той. — Извинявай, че закъснях. Много извинявай. След семинара с няколко колеги подхванахме спор за Томас Харди и…
Тя безмълвно му обърна гръб и се върна в кухнята, където радиото продължаваше да работи. Сега някаква мъжка вокална група пееше „Ши-бум“. Скот я последва. Тя знаеше, че ще я последва, така ставаха тези неща. Чувстваше как в гърлото й се загнездват всички думи, които й се искаше да изрече — жестоки думи, отровни думи, ала някакво изплашено и самотно гласче й нашепваше да не ги казва, не и на този човек… само, че тя го заглуши. Толкова беше вбесена, че друго не можеше да стори.
Скот посочи с палец радиоапарата и обяви, явно гордеейки се с безполезните си познания:
— Това са „Кордс“. Оригиналната „чернокожа“ версия.
Лизи се извърна към него:
— Смяташ ли, че ми пука кой пее по радиото, след като бях на работа осем часа и те чаках още пет? А ти цъфваш по никое време, носиш си бира, хилиш се като идиот и ми се оправдаваш, че много повече държиш на някакъв мъртъв писател, отколкото на мен, така ли?
Усмивката още грееше на лицето му, но постепенно се смали и помръкна, останаха само устните, изкривени като заврънкулка, и една плитка трапчинка. Очите му се наляха със сълзи. Изплашеното самотно гласче отново се опита да предупреди Лизи, ала тя не му обърна внимание. Сега беше в силата си, сега й беше паднало да реже жива плът. И помръкващата усмивка на Скот, и печалният му поглед й подсказваха, че този мъж лудо я обича, което пък й даваше още по-голяма възможност да го нарани. Но уязвимостта му не смекчи сърцето й. Щеше да му причини болка. Защо? Защото можеше.
Докато стои на прага на задната врата и го чака да се върне, тя не си спомня всичко, което му наговори, знае само, че всяка следваща обида беше още по-жлъчна, още по-жестока. В един момент с потрес си даде сметка, че се заяжда като Дарла (поредната от сестрите Дебушър, проявяваща тиранични наклонности), но по това време усмивката на Скот напълно беше изчезнала. Гледаше я опечалено и тя изтръпна, като видя как очите му, уголемени от сълзите, се разширяват, докато сякаш запълниха цялото му лице. Лизи млъкна по средата на тирадата, с която го обвиняваше, че ноктите му винаги са мръсни и че ги гризе като плъх докато чете. Млъкна и осъзна пълната тишина — не се чуваше рев на автомобилни двигатели, скърцане на гуми, нито дори музиката, изпълнявана от оркестъра, който през почивните дни свиреше в заведението „Четирилистна детелина“. Тишината беше толкова потискаща, че на Лизи й се прииска да си вземе думите обратно…, но не знаеше как. Най-лесно бе да каже: „Въпреки всичко те обичам, Скот, хайде да се любим“, само че това й хрумна по-късно. Едва след бума.
— Скот… аз…
Не знаеше как да продължи, пък и сякаш не беше необходимо. Той вдигна показалец като учител, който иска да подчертае нещо много важно, и устните му отново се разтегнаха в усмивка. Или поне в подобие на усмивка.
— Почакай — каза.
— Да чакам ли?
Скот изглеждаше доволен като че ли тя беше разгадала сложна логическа задача.
— Да, почакай. — Преди Лизи да каже още нещо, той се обърна и закрачи в мрака — вървеше уверено, не залиташе (все едно изведнъж беше изтрезнял), тесният му ханш се поклащаше.
Лизи каза: „Скот?“, но той само отново вдигна пръст. После сенките го погълнаха.
17.
Сега тя стои на прага и тревожно напряга очи в мрака. Изгасила е лампата в кухнята, защото мисли, че така ще й е по-лесно да види Скот, но дори уличното осветление не може да разсее сенките, завладели полегатата морава. От съседния двор се чува дрезгав лай на куче. Лизи знае, че песът се казва Плутон — чувала е как от време на време стопаните му се карат… не че има някаква полза. Мисли за трясъка от счупване на стъкло, който чу преди малко — прозвучал беше съвсем наблизо също като лаят на кучето. По-близо от другите звуци, които изпълват тази неспокойна и злощастна нощ.
Да му се не види, защо се нахвърли върху Скот, защо го обиди? Та нали изобщо не и се гледаше идиотския шведски филм? И защо изпита толкова голямо задоволство от горчивите си думи? Толкова злорадо и подло задоволство.
Не знае отговора на този въпрос. Топлата нощ в края на пролетта я обгръща с ароматния си дъх, тя се пита колко ли време е минало, откакто Скот се изгуби в мрака. Само две минути ли? А може би пет? Струваше й се, че са много повече. И този трясък на счупено стъкло… имаше ли нещо общо с него?
„Оранжерията е там.“
Ни в клин, ни в ръкав сърцето й забива до пръсване. В същия момент тя зърва някакво движение отвъд границата, до която достига светлината. След секунда движещото се петно се превръща в човек. Лизи чувства облекчение, но страхът й не намалява. Не може да забрави трясъка на счупено стъкло. Пък и походката на Скот я смущава — той вече не се движи нито напето, нито уверено.