Скот сяда до нея. Двайсет и четири годишен е, косата му стига почти до раменете, брадата му е набола, защото не се е бръснал поне два дни, толкова е слаб, че прилича на вейка. На лявата си ръка носи блузата на Лизи, единият ръкав се е размотал и е провиснал. Скот целува пулсиращата трапчинка на слепоочието й, после се втренчва в Лизи — погледът му е изпълнен с безмерна любов и съчувствие. Заговаря и този път думите му са на нормален човек:
— Разбирам. Кофти е да имаш роднини.
— Точно така — прошепва тя.
Скот я прегръща през кръста с лявата си ръка, която Лизи вече мислено нарича „ръката — кръвен бум“ неговият дар за нея, дарът на един безумец.
— Не е задължително да им обръщаме внимание казва преспокойно като че ли не се е случило нищо необичайно като че ли само преди минути не е превърнал дланта си в кървава пихтия. — Повярвай, човешката памет е къса, хората могат да забравят всичко.
Тя скептично поклаща глава:
— Наистина ли?
— Да. Сега е нашето време. Заедно сме. Ние двамата. Само това има значение.
„Ние двамата.“ Ала иска ли тя да са заедно, след като разбра колко лесно Скот прекрачва границата между нормалното и лудостта? След като вече си представя какъв ще е съвместният им живот. След миг си спомня допирът на устните му до слепоочието й и си казва: „Може би искам. Та нали всяка буря отминава?“
— Наистина ли? — повтаря.
В продължение на няколко секунди Скот мълчи. Само я прегръща. Откъм мизерния център на градчето Клийвс Милс долитат ръмжене на автомобилни двигатели, викове и пиянски смях. Петък вечер е и студентите се забавляват. Но това не е тук. Тук са само миризмата на полегатата морава, застинала в тъмата на тази нощ в началото на лятото, лаят на Плутон в съседния двор и усещането за ръката на Скот, която обгръща кръста й. Успокоява я дори допирът на наранената му длан върху корема й, макар че оставя кървав отпечатък, сякаш я дамгосва.
— Мило — най-сетне казва той.
Пак мълчи.
После прошепва:
— Миломое.
За двайсет и две годишната Лизи Дебушър, на която й е писнало от отношението на роднините й, както и да бъде сама, това е достатъчно. Най-сетне е достатъчно. Скот я е призовал да се върне и тя отстъпва пред същността му. От този миг чак до края никога няма да погледне назад.
18.
Отиват в кухнята и тя маха „превръзката“ от дланта му; като вижда раните, отново й прималява — отначало й се струва, че полита към ярката лампа на тавана, после пропада в мрака; напряга цялата си воля да остане в съзнание и успява, защото си казва: „Необходима съм му. Трябва да го закарам в спешното отделение на болницата в Дери.“
Цяло чудо е, че не е разсякъл вените, които са толкова близо до китката, но дланта е нарязана на няколко места, тук-там кожата виси като разкъсан тапет, три от пръстите, които баща й нарича „дебелите“, също са порязани. „Най-голямата атракция“ е дълбоката рана под лакътя му, от която стърчи триъгълно парче зелено стъкло, напомнящо гръбна перка на акула. Лизи неволно изпъшква, когато Скот го изтръгва (почти небрежно) от плътта си и го хвърля в кошчето за смет. Подлага блузата й под ръката си, за да не изцапа с кръв пода. Все пак няколко капки остават на линолеума, ала нищо повече. Скот придърпва с крак високия бар-стол, на който понякога Лизи сяда, докато мие съдовете (когато си на крак осем часа дневно, гледаш да седнеш при всеки сгоден момент), и се настанява на него, та кръвта от ръката му да капе в умивалника. Казва, че ще й обясни какво да направи.
— Трябва да отидем в спешното отделение — възразява тя. — Бъди разумен. На ръката има какви ли не вени и сухожилия! Искаш ли да останеш сакат за цял живот? Защото може да се случи. Наистина е възможно. Ако се тревожиш какво ще кажат докторите, измисли някаква история — нали това ти се удава най-добре, а пък аз ще я потвър…
— Добре, добре — прекъсва я той. — Ако утре още настояваш да отидем, ще се подчиня. — Безумецът е изчезнал, пред нея стои познатият Скот — разумен, очарователен и почти хипнотично убедителен. — Тази вечер няма да умра от нараняванията — погледни, кръвта почти спря, пък и знаеш ли какво е спешното отделение в петък вечер? Парад на пияниците. Повярвай, за предпочитане е да отидем утре сутринта. — Доволно се усмихва, сякаш казва: „Мила, аз съм върхът на сладоледа“; усмивката му е толкова заразителна, че против волята си тя също се усмихва — знае, че е загубила тази битка. — Освен това раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо. Иначе няма как. Ще ти покажа какво да направиш.