— Държиш се така, сякаш досега си разбил с юмрук поне дузина стъкла на парници.
— Не. — Усмивката му леко помръква. — Тази вечер ми е за пръв път. Обаче имам опит с нараняванията. Също и Пол.
— Пол брат ли ти е?
— Да. Но вече е покойник. Моля те, напълни легенче с топла вода, Лизи. Топла, не гореща.
Тя изгаря от желание да го обсипе с въпроси за Пол (за пръв път чува, че Скот е имал брат), ала моментът е неподходящ. Няма да настоява да отидат в болницата. Първо, защото ако той се съгласи, ще се наложи да го закара, а не е сигурна, че ще може да шофира, защото още е в шок. Пък и кървенето — слава Богу! — наистина започва да спира.
Изважда от шкафа под мивката бялото пластмасово легенче, купено за седемдесет и девет цента от „Мамут Март“, и го напълва с топла вода. Скот потапя ръката си във водата. Отначало Лизи го наблюдава спокойно — тънките струйки кръв, виещи се към повърхността, не я плашат, но той започва леко да разтрива разрезите и водата порозовява; тогава тя обръща глава и го пита какво го прихваща, та отново разкървавява раните.
— За да съм сигурен, че са чисти. Трябва да са чисти, когато отида… — Той се поколебава и смънква: — Когато отида да си легна. Може ли да остана при теб? Моля те, позволи ми.
— Разбира се, че можеш — отговаря Лизи и си мисли: „Друго искаше да кажеш.“
Скот излива кървавата вода в умивалника и си показва ръката. Разрезите вече не изглеждат толкова страшни, същевременно са по-отблъскващи — приличат на кръстосани рибешки хриле, розови отгоре и червени отвътре.
— Може ли да изхабя цяла опаковка чай на пакетчета, Лизи? Ще ти купя друга, честна дума. Очаквам чек за над пет хилядарки. Агентът ми се закле в честта на майка си, че ще го получа. Казах му: „За пръв път чувам, че имаш майка.“ Пошегувах се с него.
— Разбирам, че е шега. Не съм толкова глупава…
— Изобщо не си глупава.
— За какво ти е толкова много чай?
— Донеси го и ще разбереш.
Тя се подчинява. Скот, който още седи на високото столче и борави само с едната си ръка, отново напълва легенчето с топла вода, после отваря кутийката с чай „Липтън“.
— Пол го измисли — казва гордо, все едно е дете, което се хвали: „Виж какъв готин модел на самолет изработих, виж какво симпатично мастило направих с комплекта «Млад химик».“ Хвърля в легена всички пакетчета (може би са осемнайсет); докато потъват, те обагрят водата в кехлибарено-жълто. — Щипе, но помага. Наистина, ама наистина помага, Лизи. Гледай!
„Наистина, ама наистина помага.“ Все едно говори дете.
Скот потапя дланта си в слабия чай и за миг устните му се разтягат и оголват зъбите му — неправилни и леко пожълтели. — Вярно, че малко боли, обаче има полза.
— Да — измънква тя. Нелепо е, но може би наистина предпазва от инфекция или подпомага заздравяването… или и едното, и другото. Чъки Гендрън, който приготвя аламинутите в ресторанта, е голям почитател на „Инсайдър“ и понякога тя прелиства въпросното печатно издание. Само преди две седмици беше прочела статия за лечебните свойства на чая. Разбира се, на същата страница беше поместена и дописка за това как в Минесота бил открит жив праисторически човек. — Добре, може би имаш право.
— Не аз, а Пол. — Скот е въодушевен, лицето му вече не е мъртвешки бледо. „Все едно изобщо не се е наранявал“ — казва си Лизи. Той кима към горния джоб на ризата си: — Дай ми цигара, миломое.
— Трябва ли да пушиш, когато ръката ти…
— Да, да.
Тя изважда цигарите, пъха една в устата му и я запалва. Ароматният дим (Лизи завинаги ще обикне тази миризма) се издига като синкав стълб към олющения таван на кухнята, осеян с петна от влага. Иска й се да научи повече за бумите, особено за кръвните буми, въпреки че е започнала да подозира истината.
— Скот, кой отгледа двама ви с Пол? Родителите ви ли?
— Не. — Той е тикнал цигарата в ъгълчето на устните си и притваря едното си око срещу дима. — Мама умряла при раждането ми. Татко все разправяше, че съм я убил, защото съм бил поспаланко и съм наедрял прекалено много в утробата й. — Засмива се, сякаш разказва много забавен виц, същевременно изглежда леко сконфузен като дете, което се смее на нецензурен анекдот, чието значение не разбира.
Лизи мълчи. Страхува се да проговори.
Скот се взира в легенчето, което вече е пълно с кървав чай. Няколко пъти дръпва от цигарата си „Хърбърт Тарейтон“, пепелта заплашва да падне върху ризата му. Все така примижава с едното око и Лизи си мисли, че сега изглежда различен. Не като непознат, но различен. Прилича…
Да речем, че прилича на по-големия си брат. Онзи, който вече е покойник.