— Обаче татко казваше и още нещо — че не съм виновен, задето съм спял, когато е дошло време да изляза на бял свят. Мама трябвало да ме събуди с плесници, обаче не го сторила, затова съм станал прекалено едър, а тя умряла. Бум и край. — Скот се засмива, пепелта от цигарата му пада върху кухненския плот. Той сякаш не забелязва. Взира се в ръката си, потопена в мътната течност, но не продължава разказа си.
Лизи е изправена пред дилема. Да зададе ли още един въпрос? Страхува се, че няма да й отговори, дори ще я нахока (знае, че е способен на това — веднъж присъства на негов семинар, посветен на съвременната литература). Страхува се и от друго — че ще й отговори. Почти сигурна е, че ще й отговори.
— Скот? — прошепва.
— Мммм? — Цигарата е догоряла почти до онова, което прилича на филтър, но при марката „Хърбърт Тарейтон“ е само мундщук.
— Баща ти правеше ли буми?
— Да, кръвни буми. Когато ни хващаше шубето или за да пусне лошата кръв. Пол правеше хубави буми. Забавни буми. Нещо като търсене на съкровището, когато се съобразяваш с подсказки. „Бум! Край!“ и получаваш награда. Например шоколадче. — Пепелта от цигарата отново пада, ала той не откъсва поглед от кървавата вода в легенчето. — Татко обаче целува.
— Той поглежда Лизи и тя ненадейно разбира, че той предусеща въпросите, които се страхува да му зададе, и се старае да й отговори. Доколкото му стига смелостта.
— Това е наградата на татко. Целувка, след като болката престане.
19.
В аптечката няма достатъчно широк бинт, затова Лизи накъсва на дълги ивици един чаршаф. Стар е, но въпреки това тя скърби за загубата му — със заплатата си на сервитьорка (допълвана от мизерните бакшиши от студентите и малко по-щедрите „лепти“, давани от преподавателите, които обядват в „Пат“), не може да си позволи ново спално бельо. Ала като си помисля за ужасните разрези на дланта на Скот и още по-ужасната рана на ръката му, тя без колебание разкъсва чаршафа.
Скот заспива още щом се просва на прекалено тясното й легло; тя мисли, че ще остане будна под въздействието на изповедта му, ала също заспива веднага.
През нощта се събужда два пъти, първия път, понеже й се пишка. Скот не е в леглото. В полусън тя отива до тоалетната и пътьом запретва прекалено голямата тениска с надпис „Мейнски университет“, която й служи вместо пижама.
— Скот, побързай, че ще се… — Влиза в тоалетната, където нощем не изключва осветлението, и се вцепенява. Скот го няма. И капакът чинията не е вдигнат — той винаги го оставя така, след като използва тоалетната.
В този момент тя забравя, че й се пишка. Изтръпва, като си представя, че болката е събудила Скот, спомнил си е всичко, което й е разказал, и е бил връхлетян от… — Как ги наричаха в „Инсайдър“? А, да — „възкръснали спомени“.
Наистина ли са спомени, изплували от дълбините на съзнанието му, или факти, които не е споделял с никого? Лизи е сигурна само в едно — че тръпки я побиват от детинските фрази, които от време на време се промъкват в речта му. Ами ако се е върнал в парника, за да довърши започнатото и този път вместо ръката да си пререже гърлото?
Лизи се обръща към тъмната паст на кухнята апартаментът се състои само от кухненското помещение и спалнята — и вижда на леглото Скот. Както обикновено спи, свит на кълбо, челото му се опира на стената (когато есента ще напуснат апартамента, на това място ще има следа — следата на Скот). Няколко пъти без резултат му е казвала, че ще му е по-широко, ако спи от външната страна. Сега той леко се размърдва, пружините изскърцват, на светлината от уличната лампа Лизи вижда тъмния кичур коса върху страната му.
„Преди малко го нямаше.“
Глупости — ето го, лежи там, и то откъм стената. Ако не й се вярва, може да повдигне кичура коса, в който се взира.
„Може би съм сънувала, че го няма.“
В това има известна логика, ала когато тя се връща в тоалетната, отново си казва: „Нямаше го. Когато станах, тъпото легло беше празно.“
Като свършва, вдига капака на чинията, защото ако Скот стане през нощта, ще бъде сънен и няма да си направи труда. После отново си ляга и веднага заспива. Сега той е до нея и това е най-важното. Разбира се, че е най-важното.
20.
Втория път не се събужда сама.
— Лизи! — Скот я раздрусва. — Лизи, малка Лизи!
Тя отказва да се събуди — имаше тежък ден… какъв ти ден, цялата й седмица беше тежка — но Скот упорства:
— Мила, събуди се!
Лизи очаква утринната светлина да парне очите й, ала още е тъмно.
— Скот. К’во има? — Иска да го пита отново ли кърви и дали превръзката му се е изместила, обаче тези понятия са прекалено сложни за замъгленото й съзнание.