Той се надвесва над нея. Изглежда развълнуван, но не объркан или измъчван от болка.
— Не можем повече да живеем така — изтърсва.
Тя се стряска и сънливостта изведнъж я напуска. Какво й казва? Нима скъсва с нея?
— Скот? — Лизи протяга ръка, взема от пода часовника си, присвива очи и се взира в циферблата. — Четири и петнайсет е, да му се не види! — Ядосана е, същевременно я обзема страх.
— Лизи, трябва да заживеем в истинска къща. Да си я купим. — Той поклаща глава. — Не, започнах отзад напред. Първо ще се оженим.
О, какво облекчение. Тя се обляга назад, часовникът се изплъзва от пръстите й. Няма страшно — часовник „Таймекс“ в земята удари, той пак ще продължава да върви. Облекчението е последвано от изумление. Току що са й предложили брак като на героиня от любовно романче. Облекчението е последвано и от червеното вагонче на страха. Човекът, който й предлага брак (в четири и петнайсет сутринта, представете си), е същият, дето снощи й върза тенекия, разряза си ръката, след като тя му вдигна скандал за закъснението (и за други неща, да, така е), после й подаде наранената си ръка, сякаш й поднасяше идиотски коледен подарък. Човекът с брата покойник, за когото тя научи едва тази вечер, и с мъртвата майка, чиято смърт уж бе причинил, понеже… как се бе изразил начетеният млад писател? Понеже бил прекалено наедрял в утробата й.
— Лизи?
— Млъкни, Скот, пречиш ми да мисля. — Да, но колко трудно е да мислиш, когато луната е залязла и времето е спряло, независимо какво показва верният таймекс.
— Обичам те — смирено казва Скот.
— Знам. И аз те обичам. Но това не е важно.
— Може и да е. Че ти ме обичаш. Може би това е най-важното. Никой освен Пол не ме е обичал. — Той млъква и едва след няколко секунди добавя: — И татко, разбира се.
Лизи се надига и се подпира на лакът:
— Грешиш. Мнозина те обичат. Когато чете откъси от последната си книга и от онази, която пишеш сега… — Тя сбърчва нос. Новият му роман е озаглавен „Стръвни дяволи“ и онова, което е прочела, не й харесва. — Повече от петстотин души дойдоха на литературното четене! Наложи се да го пренасочат от централното фоайе в най-голямата аудитория, а когато ти свърши, всички се изправиха на крака и те аплодираха.
— Става въпрос за любопитство, не за обич. Между нас казано, това е пълен цирк. Публикуваш ли роман, когато си едва на двайсет и една години, веднага те обявяват за гений, въпреки че само обществените библиотеки купуват глупавата книга и никога няма да има второ издание. Обаче ти не държиш да чуеш историята на детето-чудо, Лизи…
— Напротив — прекъсва го тя. Сънливостта й безвъзвратно е отлетяла.
— Добре, но… Дай ми цигара, миломое. — Лизи му подава пепелника-костенурка, който е купила специално за него, пъха в устата му цигара и я запалва. Той отново подхваща: — Само че ти държиш и да си мия зъбите…
— Точно така…
— И дали шампоанът, който използвам, ще ме отърве от пърхота…
— Купих шампоан „Тегрин“, който толкова рекламират — прекъсва го тя. — В банята е. Пробвай го.
Скот се разсмива:
— Виждаш ли? Виждаш ли? Чудесен пример. Приемаш холистичния подход.
— Каква е тази дума? — мръщи се Лизи.
Скот смачква недопушената си цигара:
— Означава, че ме виждаш като едно цяло, не като отделни части, и за теб всичко е еднакво.
Тя се позамисля и кимва:
— Май имаш право.
— Нямаш представа какво е. Малкият Скот по нищо не приличаше на Скот от последните шест години. Мисля, че промяната е положителна, но за повечето хора тук и в Питсбърг Скот Ландън е само… нещо като идиотски джубокс. Пъхаш няколко долара, излиза тъпашки роман. — Скот не изглежда ядосан и огорчен, но тя знае, че гневът неминуемо ще дойде. След време, ако той няма пристанище, където да се чувства в безопасност, да бъде себе си. Да, тя може да бъде това пристанище. Може да го създаде. Скот ще й помогне. До известна степен вече са го създали. — Ти си различна, Лизи. Разбрах го още, когато те видях за пръв път. Беше в централното фоайе по време на вечерта, посветена на блуса. Помниш ли?
Мили Боже, нима би могла да забрави? Беше отишла в университета да разгледа някаква модернистична изложба, след това чу музиката, надникна във фоайето и реши да остане. Скот влезе след няколко минути, огледа претъпканото помещение и попита Лизи, която седеше на канапето, дали мястото до нея е свободно. Тя спокойно можеше да пропусне концерта и да хване автобуса за Клийв Милс, тръгващ в осем и половина. И сега щеше да е сама в леглото. Завива й се свят, все едно седи на перваза на прозорец на висок етаж. Не споделя мислите си със Скот; само кимва.