— За мен си… — Той млъква и се усмихва. Въпреки неравните му зъби усмивката му е божествена. — Ти си като езерото, от което всички пием. Разказвал ли съм ти за езерото?
Лизи отново кимва и също се усмихва. Не й е разказвал, но го е чувала да говори на тази тема по време на литературните четения и на лекциите си, които тя бе посещавала по негова покана. Подхване ли тази тема, Скот неизменно протяга ръце, сякаш, ако можеше, щеше да ги потопи в езерото или да извади от него разни неща, които вероятно би нарекъл „лингвистичен улов“. Странно, но тя винаги се умилява от този спонтанен жест. Понякога той нарича езерото „митично“, друг път — „езерото на думите“. Твърди, че когато наречеш някого „арабия“ или „гнила ябълка“, пиеш от езерото или ловиш в плитчините попови лъжички, че когато изпратиш сина си да воюва и може би да загине, защото обичаш родината си и си научил детето си да я обича, пак плуваш в същото езеро…, но в дълбокото заедно с големите хищни риби.
— Идвам при теб и ти ме приемаш като едно цяло — продължава той. Обичаш ме с цялото си сърце, и то не само заради романа, който съм написал. Затвориш ли вратата и светът остане отвън, с теб сме очи в очи.
— Много по-висок си от мен.
— Знаеш за какво говоря.
Да, май знае. И е дотолкова затрогната, че посред нощ се съгласява да стори нещо, за което вероятно сутринта горчиво ще съжалява.
— Ще поговорим утре — казва. Взима пепелника и отново го слага на пода. — Тогава пак ме попитай, ако имаш желание.
— О, ще имам — самоуверено отсича Скот.
— Ще видим. А сега гледай пак да заспиш.
Той ляга по хълбок, ала Лизи знае, че когато започне да се унася, ще свие колене към гърдите си и ще облегне на стената челото си, зад което думите и сюжетите плуват като екзотични риби.
„Познавам го. Най-малкото започвам да го опознавам.“
Сърцето й отново прелива от любов към него, тя стиска устни, за да не изрече опасни думи. Думи, от които после ще е трудно да се отрече. Дори невъзможно. Затова само се притиска към него. Няколко закъснели щуреца свирят навън, кучето Плутон залайва, слагайки началото на нощната си „серенада“. Лизи започва да се унася.
— Лизи? — Гласът на Скот сякаш идва от друг свят.
— Хмммм?
— Знам, че не харесваш „Стръвни дяволи“…
— Амиии… — измънква тя — думите й се изплъзват, тя потъва все по-дълбоко в бездната на съня.
— И без просветеното мнение на Карсьн Форей или на моя агент знам, че „Стрънти дяволи“ ще ми донесе купища пари. Край на халтурите, Лизи, вече съм на пътя към успеха, но не искам да го извървя сам. Искам да ме придружиш.
— Мъък, Скот. Запийвай.
Лизи не знае дали той заспива, но като по чудо (чудо на чудесата!) Скот Ландън млъква.
21.
Лизи Дебушър се събужда в неделя чак в девет сутринта (какъв невероятен лукс) и усеща миризмата на пържен бекон. Светлината на слънцето образува златисти ивици върху пода. Тя отива в кухнята. Скот, само по слипове, е надвесен над тигана и Лизи с потрес забелязва, че е свалил превръзката, която така грижливо му беше направила. Прави му забележка, а той преспокойно отвръща, че много го е сърбяло.
— Освен това — добавя и протяга ръката си (Лизи потреперва — жестът й напомня как снощи той изникна от мрака и й протегна ръце) — на дневна светлина раната не изглежда толкова дълбока, нали?
Лизи хваща дланта му, привежда се, сякаш се кани да му гледа на ръка, и се взира, докато Скот не се отдръпва и не подхвърля, че ако не обърне парчетата бекон, ще прегорят. Не е учудена, нито поразена — тези чувства може би са запазени за безлунни нощи и стаи, потънали в сенки, не за слънчеви неделни утрини, когато от старомодното радио на перваза на прозореца звучи песента за човека с бавната кола, чийто текст така и си остана непонятен за нея, но въпреки това й харесва. Не е учудена, нито поразена… ала е много озадачена. Единственото логично обяснение е, че на страха очите са големи — вероятно нараняванията са й се сторили много по-дълбоки, понеже се изплаши. Понеже изпадна в паника. Вижда, че раните — макар и не драскотини, изобщо не са сериозни. Не само, че кръвта се е съсирила, ами е образувала коричка. Ако беше завела Скот в спешното отделение на болницата в Дери, навярно щяха да я изгонят.
„Раните на всички от семейство Ландън заздравяват бързо. Иначе няма как.“
Скот изважда от тигана парчетата бекон и ги слага върху сгъната домакинска хартия, за да се отцеди мазнината. Лизи си казва, че той може да е добър писател, но като готвач е истински виртуоз. Особено когато положи особено старание. Може да е суперкулинар, но му е необходимо ново бельо. Слиповете му са размъкнати, ластикът е пред последно издихание. Лизи се зарича да го накара да си купи бельо, когато му изпратят обещания чек, само че в момента има нещо много по-важно от износените слипове; тя се мъчи да сравни раните му предишната вечер — ужасяващи разрези — с онова, което вижда сега. Мисли си, че ничии рани не заздравяват толкова бързо, освен на Христос, разбира се. Представя си дебелото зеленикаво стъкло, стърчащо от плътта му, което й напомня, че трябва да предприемат нещо, Скот трябва да отиде в…