— Лизи.
Гласът му я връща към действителността. Тя осъзнава, че незнайно кога е седнала до кухненската маса и машинално подръпва тениската си.
— Какво?
— Колко яйца искаш — едно или две?
Тя се позамисля и отвръща:
— Две.
— Бъркани или на очи?
— Бъркани.
— Ще се оженим ли? — пита Скот със същия равнодушен тон, ловко счупва с една ръка две яйца и ги пуска в тигана.
Лизи се усмихва — не заради престореното му равнодушие, а задето е използвал толкова старомодна фраза — и си дава сметка, че изобщо не е изненадана. Очаквала е това… как му казваха… това „възобновяване“; вероятно дори докато е спала, то е будувало в подсъзнанието й.
— Сигурен ли си? — промърморва.
— Абсолютно. Какво ще кажеш, миломое?
— Миломоето приема.
— Чудесно — заявява Скот. — Хубаво. — Поколебава се и добавя: — Благодаря.
За миг двамата замълчават. От старомодния радиоапарат на перваза на прозореца звучи музика, каквато татко Дебушър никога не би слушал. Яйцата пращят в тигана. Лизи е гладна. И щастлива.
— През есента — казва.
Той кимва, посяга за чиния.
— Добре. През октомври?
— Май ще е прекалено рано. Да речем около Деня на благодарността. Има ли яйца за теб?
— Остана едно и ми е предостатъчно.
— Няма да се омъжа за теб, ако не си купиш ново бельо! — заплашва Лизи.
Скот не се засмива, а съвсем сериозно отговаря:
— Непременно.
Слага чинията пред нея. Бекон и яйца. Лизи е толкова гладна, че веднага започва да се храни, а Скот счупва в тигана последното яйце.
— Лиза Ландън — казва. — Харесва ли ти?
— Трепач. То е… как се казва, когато всички думи започват с еднакъв звук?
— Алитерация.
— Точно така. — Този път тя произнася: „Лиза Ландън.“ Услажда й се също като пържените яйца.
— Малката Лизи Ландън. — Скот подхвърля яйцето, което два пъти се превърта във въздуха и пльоква обратно в тигана.
— Ти, Скот Ландън, обещаваш ли да си куражлия и никога да не те хване бъз? — пита тя.
— Куражлия и в болест, и в здраве — кимва Скот и двамата избухват в смях, а радиото продължава да свири от перваза на прозореца, обляно от утринната светлина.
22.
Докато живееше със Скот, често се смееше. След седмица раните на дланите и дори на рамото му заздравяха.
Не останаха никакви белези.
23.
Лизи се събужда отново, без да знае къде се намира — в миналото или в настоящето. Само че през прозореца се прокрадва първата утринна светлина и тя вижда сините тапети и картината с маринистичен пейзаж. Значи е в спалнята на Аманда, което хем е логично, хем не е струва й се, че сънува бъдещето, докато спи на тясното легло в апартаментчето си; легло, което ще споделя със Скот чак до сватбата им през ноември. Какво я е събудило?
Не й се ходи до тоалетната… още може да потърпи, тогава какво…
„Аманда, проговори ли? Искаш ли нещо? Например вода? Или парче дебело стъкло, та да си прережеш китките?“
Тези мисли пробягват през съзнанието й, но тя не ги изразява на глас, понеже й хрумва нещо шантаво. Хрумва й, че макар да вижда прошарената коса на Аманда и къдричките по бието на нощницата й, тя е в леглото със Скот. Точно така! По някое време през нощта Скот е… какво? Изпълзял от спомените на съпругата си и се е прехвърлил в тялото на Аманда? Нищо чудно. Идеята е шантава, няма спор, ала друго поражда нежеланието на Лизи да обели дори една дума — страхува се, че ако каже нещо, Скот ще й отвърне с гласа на сестра й. И какво ще прави тогава? Ще закрещи ли? Ще закрещи ли така, че да събуди дори мъртъвците, както гласи популярната фраза? Разбира се, мисълта е абсурдна, обаче…
„Обаче погледни как спи Аманда — със свити колене и наведена глава. Ако имаше стена, челото й щеше да се опира на нея. Логично е да си помислиш, че…“
В този миг сред призрачната тишина на пет часа сутринта Аманда, която е извърнала глава и Лизи не вижда лицето й, проговаря.
— Мило — казва. Помълчава и добавя: — Миломое. Ако предишната вечер за миг телесната температура на Лизи се беше понижила с двайсет градуса, сега кръвта във вените й буквално се вледенява, защото гласът несъмнено е женски, но е и на Скот. Във всеки миг и по всяко време би познала гласа му.