„Сънувам — мисли си. — Затова не мога да преценя дали е настоящето. Ако се огледам, ще видя в ъгъла на стаята да кръжи вълшебното килимче от чувал с първокачествено брашно «Пилсбъри».“
Само че не може да се огледа. Безкрайно дълго не даже дори да помръдне. Онова, което я окуражава най-сетне да проговори, е усилващата се дневна светлина. Нощта почти е превалила. Ако Скот се е върнал (при положение, че е будна и не сънува), следователно има някаква причина. Със сигурност не е дошъл да й причини зло. Никога не би го сторил. Най-малкото… не и нарочно. Но тя не е в състояние да изрече нито неговото име, нито името на Аманда. Представя си как хваща за рамото сестра си и я обръща към себе си. Чие лице ще види под прошарения бретон? Ами ако е лицето на Скот? Мили Боже, ами ако е неговото лице?
Нощта си отива. Внезапно Лизи разбира, че ако не проговори, докато слънцето изгрее, вратата между миналото и настоящето ще се затвори и тогава въпросите й ще останат без отговор.
„Имената са без значение. Няма значение кое е съществото с нощницата с къдрички на бието.“
— Защо Аманда каза „Бум“? — пита. Гласът й е хриплив, все едно гърлото й е пълно с пръст.
— Оставих ти бум — отвръща съществото, към което тя се притиска.
„Господи, това е лоша кръв, това е лудост… върхът на лудостта… — мисли си тя, после си казва: — Вземи се в ръце! Стегни се, мамка му! Веднага!“
— Кажи… — Гласът й е още по-хриплив. Струва й се, че изведнъж навън става много по-светло. Всеки миг слънцето ще се покаже на източния хоризонт. — Кръвен бум ли е?
— Неизбежно беше да се натъкнеш на кръвен бум — отвръща съществото и в гласа му се прокрадва съжаление. Божичко, гласът е на Скот! Същевременно много напомня и на гласа на Аманда, което още повече плаши Лизи. То отново проговаря, този път много по-оптимистично: — Този е добър бум, Лизи. Намира се отвъд пурпурната завеса. Ти вече премина първите три станции. Още няколко и ще получиш наградата:
— И каква е тя?
— Питие — на мига отвръща съществото.
— Кока-кола ли?
— Тихо. Пречиш ни да гледаме ружите.
В гласа се долавя необясним и безкраен копнеж. Защо думата „ружи“ й е толкова позната? Защо й се струва, че е название на още нещо освен на градинско цвете? Дали е още нещо, скрито зад пурпурната завеса, което понякога пречи на спомените й да възкръснат? Няма време да помисли, камо ли да попита — през прозореца се прокрадва лъч червеникава светлина. Лизи усеща как времето отново идва на фокус и макар да е вцепенена от страх, изпитва почти болезнено съжаление.
— Кога ще е кръвният бум? — пита. Знае, че отговор няма да има, ала раздразнението й нараства, заменяйки учудването и ужаса, които я бяха обзели, преди слънцето да надникне над хоризонта и лъчите му да прогонят страховете на мрака. — Кога ще бъде? Кога, да ти се не види?! — изкрещява, вкопчва се в съществото с нощницата и го разтърсва толкова силно, че косата му се разрошва… но то не отговаря. Гневът й се отприщва като бент. — Не ме дразни, Скот! Кога?
Дръпва за рамото създанието, до което лежи, и то бавно се претъркулва. Разбира се, че е Аманда. Очите й са отворени, тя диша равномерно, лицето й не е мъртвешки бледо, ала Лизи много добре познава този поглед, означаващ, че Мандичка-Пандичка отново е прекъснала връзката си с действителността. Вече не знае дали Скот наистина е идвал при нея, или й се е сторило, докато е лежала в просъница, обаче в едно е абсолютно сигурна — по някое време през нощта Аманда пак си е отишла. Този път може би завинаги.
ВТОРА ЧАСТ
ВЕДТСКЕН
„Тя се обърна и видя, че големият бял месец я гледа иззад хълма. Цялото й същество се отвори за него като чист и прозрачен кристал, разполовен от лунните лъчи. Отдаде се на месеца и почувства как я изпълва цялата, как потъва между гърдите й, как тялото й се разтваря, за да го приеме. Тя беше потръпваща анемония; неземен копнеж, докоснат от бялото сияние.“
V. ЛИЗИ И ДЪЛГИЯТ БЕЗКРАЕН ЧЕТВЪРТЪК
(БУМ-СТАНЦИИТЕ)
1.
На Лизи не й трябваше много време, за да разбере, че сега положението е далеч по-сериозно от трите предишни случая, когато Аманда се бе откъсвала от реалността периодите й на „частична кататония“, както биха казали психиатрите. Сякаш раздразнителната й сестра, която понякога създаваше доста главоболия, се бе превърнала в голяма дишаща кукла. Лизи успя (макар и с цената на немалко усилия) да я накара да седне и да я избута до ръба на леглото, ала жената с бялата памучна нощница, която бе проговорила с гласа на мъртвия й съпруг малко преди разсъмване — освен ако това не беше халюцинация, изобщо не реагира на името си, дори и когато по-малката й сестра го изкрещя в ухото й. Седеше с отпуснати върху коленете длани и се взираше в лицето й. А когато Лизи се отдръпна встрани, Аманда продължи да съзерцава вече празното пространство, без да отмести очи.