Лизи отиде до банята, за да навлажни с хладка вода кърпата. Когато се върна, завари Аманда да лежи по гръб на кревата, с изпружени крака и отпуснати на пода стъпала. Опита се отново да я изправи, но се спря, когато задникът на сестра й, който и без това беше на ръба на леглото, се плъзна надолу. Още малко и Аманда щеше да се озове на пода.
— Мандичка-Пандичка!
Този път и прякорът от детството не доведе до никакъв отговор. Лизи реши да стигне докрай.
— Како Мандичка-Пандичка!
Нищо. Вместо да се уплаши (това се случи по-късно), тя бе обзета от дива ярост, каквато сестра й не бе пробуждала в нея дори и когато съзнателно се бе стремяла към това.
— Престани най-сетне! Престани и си мръдни задника по-далеч от ръба, че да те изправя!
Ядец. Никакъв ефект. Нулев резултат. Тя се наведе и навлажни лицето на Аманда със студената кърпа, но пак не постигна нищо. Сестра й не мигна дори когато Лизи прокара кърпата по очите. Това вече беше плашещо. Тя погледна електронния часовник на нощното шкафче и видя, че минава шест часът. Можеше да се обади на Дарла — не се боеше, че ще събуди Мат, който беше в Монреал, но още не й се искаше да телефонира. Все още не. Да се обади на Дарла означаваше да признае поражението си, а още не бе готова.
Заобиколи леглото, хвана Аманда под мишниците и я задърпа назад. Оказа се по-трудно, въпреки че напоследък сестра й беше измършавяла.
„Сега тя е инертна маса, миломое. Затова ти е толкова трудно.“
— Млъквай — изпъшка, без да има представа на кого говори. — Затвори си устата.
Качи се на леглото и възседна бедрата на Аманда, после я хвана за раменете. В тази позиция (изглеждаше досущ като доминантен сексуален партньор) лицето й беше срещу безизразното каменно лице на сестра й. По време на предишните си кататонични пристъпи Аманда ставаше изключително покорна, сякаш се намираше под хипноза. Сега обаче бе различно. Оставаше й надеждата, че греши — всеки човек сутрин задоволяваше физиологичните си нужди. Ако, разбира се, този човек искаше да продължи да живее в уютната си малка къщичка.
— Аманда! — извика тя. После изкрещя още по-силно, без да се страхува, че ще събуди някого (все пак бяха съвсем сами в къщата, нали така?) — Мандичка-Пандичка! Искам… да станеш… да СТАНЕШ… да отидеш в банята… и да седнеш на ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ! Седни на ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ и си свърши работата.! На три! ЕДНО… и ДВЕ!… и ТРИ! — Рязко дръпна сестра си, но тя само седна и не пожела да стане.
Едва в шест и двайсет й се удаде да я откъсне от кревата и Аманда най-накрая стъпи на краката си (макар че веднага приклекна). Лизи се чувстваше като в първата си кола — форд „Пинто“ модел 1974 година, когато двигателят все пак успяваше да запали, след като в продължение на две безкрайни минути бе мъчила стартера, изтощавайки акумулатора почти до краен предел. Аманда залитна назад към леглото и Лизи я хвана под мишниците, ругаейки под нос, за да й попречи да се строполи на пода.
— Преструваш се, кучко! — изкрещя ядосано, макар и да си даваше сметка, че съвсем не бе така. — Е, какво пък, продължавай! Продължавай и… — Внезапно си даде сметка колко силно крещи (не намалеше ли децибелите, със сигурност щеше да събуди госпожа Джоунс, която живееше от другата страна на улицата), ето защо понижи глас. — Тръшни се на пода! Но ако си мислиш, че цяла сутрин ще подскачам около теб, горчиво се лъжеш. Отивам да приготвя кафе и овесена каша. Ако на Ваше кралско величество й замирише апетитно, нека ме повика. Или да изпрати лакей за кльопачката.
Лизи не знаеше дали ароматът на кафе и овесена каша ще се понрави на сестра й, но на нея й се стори божествен. Изпи голяма чаша черно кафе още преди да довърши кашата си, след което си наля втора — вече със сметана и захар. Докато се наслаждаваше на всяка глътчица от ароматната течност, си помисли: „Да имаше и една цигара, сто на сто щях да издържа, каквото и да ми сервира Манда!“
Мислите й се опитаха да се върнат към сънищата и спомените от изминалата нощ („СКОТ И ЛИЗИ МЛАДОСТ, да, бе, да“ — мина й през ума), но тя не им позволи. Както и не позволи на разума си да анализира случилото се по време на пробуждането й. По-късно може би щеше да намери време за това, но не и сега. Сега най-важното беше състоянието на по-голямата й сестра.