„Ами ако Мандичка-Пандичка намери голямата розова самобръсначка на горната полица на аптечката и реши да си пререже вените? Или например гърлото си?“
Тя стана и се запита дали Дарла се е сетила да махне всички остри предмети от банята на горния етаж… както и от всички стаи естествено. Взе стъпалата почти на бегом, смразена от мисълта какво би могла да завари в спалнята — празно легло, върху което се мъдрят само две измачкани възглавници.
Аманда още лежеше на пода и се взираше в тавана. Не бе помръднала и на сантиметър. Моментното й облекчение изведнъж бе заменено от лошо предчувствие. Приседна на ръба на леглото и хвана ръката на сестра си. Дланта беше топла, но безжизнена. Как й се искаше пръстите на Аманда да се свият около нейните, ала те сякаш бяха от восък.
— Аманда, какво да те правя?
Никакъв отговор.
След малко, понеже бяха съвсем сами в къщата (ако не се броят отраженията им в огледалото), Лизи се осмели да попита:
— Скот ли го направи, Аманда? Моля те, кажи, че Скот не е…, че не е… ох, не знам… влязъл в теб?
Но Аманда мълчеше и Лизи прекара следващите няколко минути в издирване на остри предмети в банята. Досети се, че Дарла я е изпреварила, понеже единственото, което намери, беше ножичка за маникюр в долното чекмедже на тоалетката. Естествено в опитни ръце и ножичката би свършила чудесна работа — например в ръцете на бащата на Скот…
(тихо Лизи недей Лизи)
— Добре — въздъхна тя, разтревожена от обзелата я паника. Пурпурното сияние заизпълва очите й, ръката й стисна ножичката. — Добре, млъквам.
Скри ножичката зад прашните шишенца с шампоан на полицата над шкафа за кърпи, след което (понеже не знаеше с какво да се захване) си взе душ. Когато излезе от банята, видя голямо мокро петно около бедрата на Аманда и разбра, че се е сблъскала с нещо, което не е по силите на сестрите Дебушър. Подпъхна суха кърпа под подгизналия задник на сестра си, след което погледна отново часовника, взе слушалката и набра номера на Дарла.
2.
Предния ден Лизи бе чула съвсем ясно гласа на Скот: „Оставих ти бележка, миломое.“ Тогава бе сметнала, че това е вътрешният й глас, имитиращ неговия. Навярно беше точно така — най-вероятно беше точно така, ала в три часа през този дълъг, горещ вторнишки следобед, докато двете с Дарла седяха в кафене „Попс“ в Луистън, тя изведнъж си даде сметка, че не може да отрече едно, а именно, че Скот й бе оставил голям предсмъртен подарък. „Дяволски голяма бум-награда“ — както би казал покойният й съпруг. Денят й изглеждаше ужасен, но без Скот Ландън, който бе починал преди две години, щеше да е още по-непоносим.
На лицето на Дарла се четеше същата умора, която измъчваше и Лизи. Явно по някое време през деня бе намерила време да си сложи малко грим, но амунициите в дамската й чантичка бяха недостатъчни, за да скрият черните кръгове под очите й. Струваше й се, че Дарла няма нищо общо със сприхавата трийсетгодишна жена, която в края на седемдесетте смяташе за свой дълг да й се обажда веднъж седмично и да й напомня за семейните й задължения.
— Я кажи какво ти се върти в главата, малка Лизи — каза Дарла, нарушавайки неловкото мълчание.
Лизи тъкмо се пресягаше към подсладителя, но гласът на сестра й я накара да размисли и ръката й се насочи към старомодната захарница, отсипвайки от „бялата отрова“ в чашата й.
— Мислех си, че това е нашият кафеен четвъртък — отбеляза. — Кафеен четвъртък с истинска захар. Това сигурно е десетата ми чаша.
— При мен също — кимна Дарла. — Вече пет пъти ходих до тоалетната и непременно ще я посетя отново, преди да напуснем това очарователно заведение.
Лизи разбърка кафето си, намръщи се и отпи.
— Наистина ли искаш да опаковаш куфара й?
— Ами все някой трябва да го стори, а ти ми мязаш на умряла риба.
— Мерси за комплимента.
— Ако сестра ти не ти каже истината, кой друг да го направи?
Лизи бе чувала тази фраза много пъти от нея — заедно с „Дългът не моли за разрешение“ — номер едно в хитпарада на Дарла за всички времена: „Животът е несправедлив.“ Днес обаче тези думи не я ужилиха, напротив — даже предизвикаха подобие на усмивка.
— Щом се натискаш, Дарла, нямам никакво намерение да отнемам тази твоя привилегия.
— Не съм казала, че искам — само изтъкнах, че бих могла да го направя. Снощи ти остана при нея и виж какво намери сутринта. Смятам, че си изпълнила своя дълг. Извини ме, отивам да пусна едно пени.
Лизи се загледа подире й, мислейки си: „Ето още една типично дебушърска фраза.“ В нейното семейство имаше израз за всяко нещо и да отидеш по малка нужда бе „Да пуснеш едно пени“, а по-голяма — „Да погребеш един квакер“. Това се нравеше на Скот и той казваше, че тези фрази навярно имат шотландски произход. Лизи смяташе, че това е напълно възможно; повечето хора от фамилия Дебушър бяха дошли от Ирландия, а пък Андерсънови — от Англия (или поне така казваше Доброто мамче), но всеки род си имаше по няколко черни овце, нали така? Това обаче не я вълнуваше особено. Интересуваше я друго: „Да пуснеш едно пени“ и „Да погребеш един квакер“ бяха уловени в езерото, езерото на Скот, а от вчера мъртвият й съпруг беше дяволски близо до нея…