— Какво искаше да кажеш? — попита меко Лизи.
В продължение на няколко ужасно дълги секунди Дарла се взираше в по-голямата си сестра. После се обърна и Лизи видя, че от непоколебимата й решимост не е останала и следа. Сега изглеждаше точно каквато си беше — жена на средна възраст, изскочила рано-рано от постелята заради семеен катаклизъм. Още не плачеше, ала сълзите вече напираха в яркосините й (като на всички сестри Дебушър) очи.
— По-рано не се е случвало нещо подобно, нали?
— Не.
— Какво стана снощи?
— Нищо — без каквито и да е колебания отвърна Лизи.
— Никакви сълзи, истерични пристъпи и тъй нататък?
— Нищо подобно.
— И какво ще правим в такъв случай?
Лизи имаше практичен отговор на този въпрос и в това нямаше нищо чудно. Дарла можеше да е на друго мнение, ала Джоди и Лизи многократно бяха доказвали, че са най-практичните в семейството.
— Ще я сложим да си легне и ще изчакаме началото на работния ден, за да се обадим в „Грийнлон“ — заяви. — И да се надяваме, че междувременно няма да се напишка отново.
4.
Докато чакаха, пиха кафе и играха на крибидж — игра, на която баща им ги бе научил много преди да започнат да пътуват с жълтия училищен автобус на Лисбон фолс. След всяко трето-четвърто раздаване едната отиваше в спалнята, за да провери как е Аманда. Нищо не се беше променило — сестра им продължаваше да лежи по гръб и да се взира в тавана. И в първата, и във втората игра Дарла взе надмощие над по-малката си сестра, фактът, че тези победи я изпълниха с добро настроение, докато Манда лежеше в ступор на горния етаж, даде на Лизи материал за размисъл… но тя не възнамеряваше да го коментира. Разбираше, че денят ще е дълъг и ако Дарла го започнеше с усмивка, чудесно. Отказа се от трета игра и двете погледаха заедно последната част на телевизионното шоу „Днес“, където се изявяваше някакъв неизвестен за нея кънтрипевец. Лизи буквално чу мъртвия си съпруг да казва: „Няма да изхвърли Стария Ханк от бизнеса.“ Старият Ханк беше естествено Ханк Уилямс. Ставаше ли въпрос за кънтри, за Скот това означаваше преди всичко Ханк Уилямс… и после всички останали.
В девет и пет Лизи седна до телефона и намери в указателя номера на „Грийнлон“.
— Стискай палци, Дарла — обърна се тя към сестра си.
— Стискам. О, как ги стискам само!
Лизи набра номера. Телефонът от отсрещната страна иззвъня само веднъж, преди да го вдигнат.
— Здравейте — прозвуча женски глас. — Това е клиниката за възстановяване и рехабилитация, подразделение на „Федърс Хелт Корпорейшън ъф Америка“.
— Здравейте, обажда се… — Лизи внезапно млъкна, понеже приятният женски глас започна да изброява всички, които можеше да се свърже, ако премине в тонален режим. Гласът звучеше на запис. Бяха я избумили.
„Да, но пък се получи добре“ — помисли си, докато натискаше „5“ за „Информация, засягаща хоспитализирането на пациенти в клиниката“.
— Моля, изчакайте, докато прехвърлим обаждането ви — завърши приятният женски глас и бе заменен от симфонична музика, напомняща мелодията на Пол Саймън „Завръщане у дома“.
Лизи се обърна към Дарла, за да й каже, че чака да й отговорят, но сестра й я нямаше — явно бе отишла да провери как е Аманда.
„Глупости — помисли си Лизи. — Просто не е издържала на напре…“
— Добро утро, аз съм Касандра, с какво мога да ви бъда полезна?
„Това име е лоша поличба, миломое“ — отбеляза онзи Скот, който живееше в главата й.
— Аз съм Лизи Ландън… госпожа Скот Ландън. През целия си семеен живот се бе представяла не повече от пет пъти като госпожа Скот Ландън… и нито веднъж за двайсет и шестте месеца, откакто бе вдовица. Обаче не й беше трудно да разбере защо сега бе постъпила точно така. Скот наричаше този подход „да цакаш с картата на славата“, но самият той се стесняваше да го прилага. Защо ли? Защото, както обичаше да казва, така хем се чувстваше като надуто копеле, хем се боеше да не би изстрелът да се окаже нахалост. Прошепва например на сервитьора: „Нима не знаете кой съм?“ и чува в отговор: „Не, мосю — кой, по дяволите, сте вие?“
Докато Лизи говореше, изброявайки предишните случаи на самонараняване и частична кататония на сестра си, и описвайки подробно случилото се днес, до слуха й достигаше мекото тракане на компютърна клавиатура. Накрая направи кратка пауза и Касандра побърза да вметне:
— Разбирам тревогата ви, госпожо Ландън, но в настоящия момент в „Грийнлон“ няма никакви свободни места.
Сърцето на Лизи се сви. Веднага си представи Аманда в тясната, не по-голяма от килер стаичка в Общинската болница в Но Соапа, с мръсен болничен халат и поглед, зареян нейде отвъд зарешетения прозорец, навярно вперен в светофара, регулиращ движението на кръстовището.