Скот! Помъчи се да изрече на глас името му, но не можа. Сънят не й позволяваше. Видя, че алеята, водеща към обора, е изчезнала. Нямаше го и дворът пред къщата. На мястото им се простираше грамадно поле, обрасло с пурпурни цветя и задрямало под призрачната лунна светлина. „Скот, аз те обичах, аз те спасих…“
5.
Събуди се в мрака и се чу да повтаря като мантра:
— Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед. Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед. Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед.
Дълго лежа неподвижно; спомни си (не за пръв път) онзи горещ августовски ден в Нешвил и си помисли колко странно е да е сама, след като толкова години е имала съпруг. Би трябвало през изминалите две години да свикне с тази мисъл, само че беше тъкмо обратното; очевидно времето само притъпяваше острието на скръбта и то кълцаше, вместо да реже. Защото нищо не беше постарому. Нито наглед, нито в действителност… не и за нея. Просната на леглото, на което навремето спяха двама, тя си помисли, че самотата е най-осезаема, когато се събудиш и си кажеш: „Още съм сама в цялата къща.“ Когато си дадеш сметка, че само ти и мишките на тавана още дишате.
II. ЛИЗИ И БЕЗУМЕЦЪТ
(ТЪМНИНАТА ГО ОБИЧА)
1.
На другата сутрин седна на пода в „нишата на славата“ и се втренчи в купищата списания, университетски бюлетини и вестници, издавани от студенти в различни учебни заведения, които почти закриваха едната стена на работното помещение. Беше й хрумнало, че като се загледа в тях, ще откопчи съзнанието си от хватката на все още невидените снимки. Ала след като вече беше тук, разбра, че надеждите й са били напразни. И че бележничето, просмукано с потта от дланите на Манда и захвърлено на пода, изобщо няма да й е необходимо. Пъхна го в задния джоб на джинсите си. Отблъскваше я, може би защото бе доказателство за умопомрачението на сестра й.
Повторно огледа купчините печатни издания до стената — змия от прашни книги, дълга почти девет метра. Ако не беше Аманда, вероятно щеше да напъха всичко в кашони от магазини за спиртни напитки, без дори да ги погледне или да се запита защо Скот ги е запазил.
„Не ми се мисли по този въпрос — каза си. — По принцип не обичам да се замислям.“
„Може би, но открай време имаш страхотна памет.“
Така казваше Скот — в подобни мигове бе неустоимо очарователен — ала истината бе, че паметта й много често й изневеряваше. Неговата — също. Но в този момент, сякаш да докаже, че съпругът й е имал право, внезапно си спомни откъс от разговор. Гласът на единия събеседник — Скот — й беше познат. Другият говореше с лек южняшки акцент… претенциозен южняшки акцент.
— Тони ще пише за вас в (как му беше названието… е, няма значение). Желаете ли да прегледате материалите, господин Ландън?
— Ммм? О, да, разбира се.
Около тях звучаха приглушени гласове. Скот слушаше с половин ухо събеседника си; притежаваше умението на политиците да се преструва, че проявява жив интерес към хората, които са дошли да се срещнат с него, същевременно си представя момента на „включване“ онзи миг, когато се свързва с тях, после електрическият поток отново се влива в него с двойна, понякога с тройна сила. Макар да мислеше за друго, все пак си направи труд да отговори.
— Може да изпратите снимки, статия или дописки от студентски вестници… и така нататък. Държа да ги прегледам. Адресът е „«Кабинетът», Шугар Топ Хил Роуд, Касъл Рок, Мейн.“ Лизи знае пощенския код. Аз все го забравям.
Нищо повече за нея, само „Лизи знае пощенския код“. Аманда щеше да побеснее, ако го чуеше. Ала самата Лизи предпочиташе да не й обръщат никакво внимание — да присъства, без да я забелязват. Предпочиташе да гледа.
— Като воайор от порнофилм ли? — попита я веднъж Скот, а тя се усмихна кисело и устните й изтъняха, превръщайки се в лунен сърп, което трябваше да подскаже на мъжа й, че шегата му е безвкусна.
— Ти знаеш най-добре, скъпи — отвърна.
Отидеха ли на подобна академична сбирка, при необходимост той я представяше, но рядко му се налагаше. Университетските преподаватели проявяваха интерес към собствената си сфера, но колкото и да е странно по принцип любопитството им беше чуждо. Повечето бяха във възторг, че общуват с автора на „Дъщерята на моряка“ (Национална награда за литература) и „Реликви“ („Пулицър“). Освен това имаше един период от десет години, през който Скот се беше издигнал прекомерно в очите на другите, дори в собствените си очи. (Не и за Лизи — тя беше онази, която му подаваше руло хартия, ако не му стигнеше, докато беше в тоалетната.) Никой не щурмуваше подиума, на който той стоеше пред микрофона, но дори тя чувстваше единението му с публиката. Онази връзка, напомняща протичане на високоволтов електрически ток. Беше необяснима и може би нямаше нищо общо с писателската му дейност. По някакъв начин бе свързана със самата му същност. Изглеждаше безумно, но беше вярно. И сякаш никога не го променяше много, нито му въздействаше отрицателно, поне докато…