— Ясно… Разбирам… Но… сигурна ли сте? Не става въпрос за „Медикейд“ или друг вид медицинска осигуровка… Ще платя в брой, нали разбирате? Хващаше се за всяка сламка и сигурно звучеше като идиотка, но когато нищо друго не помагаше, трябваше да опита и с финикийски знаци. — Ако това има някакво значение… — добави с вяло примирение.
— Всъщност няма, госпожо Ландън. — Лизи си помисли, че долавя хлад в гласа на Касандра и надеждата й за успешен развой на събитията угасна. — Това е въпрос на свободни места и договорни отношения. Разполагаме само с…
Лизи чу някакъв звук, подобен на „пинк!“. Точно така сигнализираше и микровълновата й печка, когато пържените хапки за закуска бяха готови.
— Госпожо Ландън, можете ли да изчакате на телефона?
— Разбира се, щом е необходимо.
Тихо изщракване и „асансьорната“ музика отново се включи — този път мелодията сякаш беше от „Шафт“. Лизи се заслуша в нея с усещане за нереалност, мислейки си, че ако Айзък Хейс я чуеше, със сигурност щеше да се самоубие. Този път чакането продължи доста дълго и най-малката дъщеря на Денди Дебушър започна да подозира, че съвсем са я забравили (а Господ знаеше, че това се бе случвало, особено, когато се опитваше да си купи самолетен билет или да смени взетия под наем автомобил). Междувременно Дарла слезе от горния етаж и попита с поглед: „Какво става? Докладвай!“ Лизи безмълвно поклати глава, което означаваше: „Нищо“ и „Все още не знам“.
В този момент ужасната музика замлъкна и Касандра отново се върна на линията. Студенината в гласа й бе изчезнала и Лизи за пръв път си помисли, че разговаря с истинско човешко същество. Нещо повече — самият глас звучеше някак си познат.
— Госпожо Ландън?
— Да?
— Извинете, че ви накарах да чакате толкова дълго, но на компютъра си имам инструкции да се свържа с доктор Олбърнес, в случай че се обадите вие или вашият съпруг. Сега доктор Олбърнес е в кабинета си. Искате ли да ви прехвърля?
— Да — отвърна Лизи. Вече знаеше къде се намира знаеше го със съвършена яснота. Бе абсолютно сигурна, че преди да каже каквото и да било, доктор Олбърнес ще й поднесе съболезнованията си, сякаш Скот е починал миналия месец или предишната седмица. А тя щеше да му благодари. И не само това — ако лекарят обещаеше да ги освободи от създаващата неприятности Аманда и да я настани в своята препълнена клиника, Лизи щеше да е толкова щастлива, че навярно веднага би коленичила, за да му направи първокласен минет. При тази мисъл я напуши такъв див смях, че стисна устни за няколко секунди. Разбра и защо гласът на Касандра внезапно й бе зазвучал тъй познато — така започваха да говорят хората, когато разпознаваха Скот и ги осеняваше, че си имат работа с човек, чиято снимка е била на корицата на проклетото списание „Нюзуик“. И ако тази знаменита личност е прегръщала някого със знаменитата си ръка, значи и тя, Лизи Ландън, също знаменита, макар и само заради връзката си с него. Или, както би казал Скот, заради сексограмите им.
— Добро утро — чу се приятно-грубоват мъжки глас. — Аз съм Хю Олбърнес. С госпожа Ландън ли говоря?
— Да, докторе — потвърди Лизи и даде знак на Дарла да седне и да спре да кръжи около нея. — Аз съм Лиза Ландън.
— Госпожо Ландън, позволете да започна със съболезнованията си по повод тежката ви загуба. Вашият съпруг ми е надписал пет свои книги и сега те са сред най-скъпите ми вещи.
— Благодаря ви, доктор Олбърнес — рече тя и направи кръг с палеца и показалеца си, подсказвайки на Дарла, че работата е в кърпа вързана. — Много сте мил.
5.
Когато Дарла се върна от дамската тоалетна на кафене „Попс“, Лизи заяви, че и тя трябва да отиде; до Касъл Вю имаше трийсетина километра, а следобед трафикът беше доста натоварен. За Дарла тези трийсет километра бяха само първата крачка. Трябваше да съберат вещите на Аманда (сутринта бяха забравили да го направят) и да ги откарат обратно до „Грийнлон“, след което на Дарла й предстоеше да се върне в Касъл Рок. Това означаваше, че щеше да прибере колата в гаража си едва към осем и половина вечерта, и то, при условие че съдбата — и трафикът — са благосклонни към нея и избегне задръстванията.
— Преди да влезеш, поеми си дълбоко въздух и го задръж — посъветва я Дарла.
— Толкова силно ли вони?
Сестра й сви рамене и се прозина.
— Била съм и на по-ужасни места.
Лизи също, особено по време на пътуванията им със Скот. Приклекна над тоалетната чиния, върху която нямаше никакво намерение да сяда. После пусна водата, изми си ръцете, наплиска лицето си и прокара пръсти през косата си, след което се погледна в огледалото.