Обядът му с Хю Олбърнес бе чудесен пример за това. Вероятно бе възнамерявал да й разкаже за тази среща с всички съпътстващи подробности и ако след шест месеца или година го бяха попитали, той би отвърнал, че да, всичко й е разказал. „Обядът с доктор Олбърнес? Естествено още същата вечер й разказах за срещата ни.“ Всъщност през въпросната вечер Скот се качи в кабинета си, пусна си новия диск на Боб Дилън и написа разказ.
Ами ако този път нещата стояха другояче? Ако Скот не просто бе забравил (както бе забравил веднъж, че имат среща, и както бе забравил да й разкаже за проклетото си, невероятно детство?) Ако бе скрил ключа към загадката, пред която тя щеше да се изправи след смъртта му (която вече е предвиждал), и е заложил онова, което наричаше „бум-станции“?
Каквато и да беше истината, Лизи вече бе попадала в подобно положение, ето защо излезе с достойнство от телефонния разговор, като казваше „Да, да“, „Естествено!“ и „Разбира се, просто съм забравила“.
След като през пролетта на 2001 година Аманда се опита да изреже пъпа си и в продължение на цяла седмица се намираше в състояние на частична кататония (по думите на лекарите), семейството обсъди възможността да я изпратят в „Грийнлон“ (или някоя друга психиатрична клиника) по време на един дълъг и изпълнен с много бурни емоции (на моменти прерастващи в кавга) семеен обяд, който Лизи прекрасно си спомняше. Спомняше си и че, докато траеше разгорещената дискусия, Скот мълчеше и се хранеше без никакъв апетит. Когато разговорът наближи към своя край, съпругът й предложи (ако никой не възразява) да вземе от „Грийнлон“ някакви рекламни материали и брошури, за да могат всички да видят за какво става дума.
— Все едно говориш за някакво ваканционно пътуване — подхвърли Кантата (доста злобно според Лизи).
В отговор Скот само вдигна рамене, спомни си тя, докато колата пъплеше след камиона-чудовище покрай надупчената от куршуми табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ОКРЪГ КАСЪЛ“.
— Сега тя е далеч оттук — бе пояснил тогава мъжът й — и затова е важно да й покажете пътя към дома… докато все още има желание да се върне.
Съпругът на Канти бе изсумтял презрително. Фактът, че Скот бе спечелил милиони от книгите си, не бе променил отношението на Ричард към него — продължаваше да го смята за откъснат от живота мечтател. А когато Рич имаше определено мнение по даден въпрос, Канти Лоулър неизменно го поддържаше. На Лизи не й хрумна да им каже, че Скот знае за какво говори, но сега си даде сметка, че през онзи ден и на нея й беше доста криво.
В края на краищата съпругът й наистина донесе няколко рекламни листовки и брошури от „Грийнлон“. Лизи помнеше как ги намери върху големия кухненски плот. На едната се виждаше снимка на голяма постройка, напомняща имението „Тара“ от филма „Отнесени от вихъра“, под голям надпис, гласящ: „Психичните заболявания, вашето семейство и вие“. Лизи не си спомняше продължението на дискусията за „Грийнлон“… защо ли? Навярно защото, щом Аманда излезе от частичната кататония, започна бързо да се възстановява. И Скот така и не й спомена за обяда си с доктор Олбърнес през октомври 2001 година — няколко месеца след като Мандичка-Пандичка се завърна в състоянието, което в нейния случай минаваше за нормално.
Според Хю Олбърнес (Лизи узна това по телефона, докато прекъсваше разказа на психиатъра със своите „Да, да“, „Естествено!“ н „Разбира се, просто съм забравила“.) Скот споделил с него своите опасения, че в бъдеще Аманда Дебушър е застрашена от доста по-сериозен пристъп, който може да я откъсне завинаги от реалността, ето защо след като прочел рекламните листовки и разгледал лечебното заведение в компанията на добрия доктор, стигнал до извода, че „Грийнлон“ е идеалното място за нея (в случай че възникне подобен проблем). Обстоятелството, че Скот бе накарал психиатъра да му обещае, че в „Грийнлон“ по всяко време ще се намери място за Аманда, не бе никак изненадващо за Лизи — все пак съпругът й бе поканил доктора на обяд и бе сложил безценния си автограф на пет свои книги. Не и след всичките тези години, през които многократно бе ставала свидетелка на опияняващото въздействие, което литературната слава на Скот оказваше върху почитателите му.
Пресегна се към радиото, за да потърси станция, предаваща кънтри (още един лош навик, който бе прихванала от съпруга си през последните години от живота му и с който така и не бе успяла да се пребори), след което хвърли поглед към Дарла и видя, че сестра й спи, облегнала глава на страничното стъкло. Да, сега май не беше най-подходящото време да слуша Шутър Дженингс или „Биг & Рич“.