Лизи въздъхна и отново хвана волана с две ръце.
8.
Доктор Олбърнес искаше да си припомни обяда си с великия Скот Ландън до най-малката подробност и Лизи нямаше никакво намерение да му пречи — въпреки непрекъснатите жестикулации на Дарла, повечето, от които крещяха безмълвно: „Не можеш ли да го накараш да побърза?“
Вероятно можеше, но предполагаше, че бързането няма да се отрази положително на проблемите, които стояха пред тях. Освен това беше любопитна. Нещо повече жадуваше да чуе нещо ново за Скот. Докато слушаше разказа на Хю Олбърнес, сякаш разглеждаше старите снимки, скрити в книжната змия, опасала кабинета му. Тя не знаеше дали всички спомени на психиатъра ще се окажат част от Скотовите „бум-станции“ — най-вероятно не ала бе сигурна, че възпоминанията ще пробудят у нея суха, глождеща болка. Това ли беше всичко, което оставаше от мъката след две години? Тази cуха задушаваща глождеща тъга?
Отначало Скот телефонира на Олбърнес. Знаеше, че, лекарят е запален почитател на творчеството му, или бе просто съвпадение? Според Лизи едва ли ставаше дума за съвпадение, защото бе твърде невероятно, но ако мъжът й знаеше, как бе узнал? Не можа да измисли как точно да го попита, без да наруши потока на спомените на добрия доктор, но пък в крайна сметка имаше ли чак такова значение? Олбърнес се почувства невероятно поласкан от обаждането на Скот (направо „на седмото небе“, както има една приказка) и с готовност отговори на всичките му въпроси, засягащи сестрата на жена му, а поканата за съвместен обяд го изпълни с неописуем възторг. „Ще възразите ли — попита, — ако донеса някои от най-любимите ваши книги, за да ми дадете автограф?“ „Не само, че няма да възразя — отвърна Скот, — но и с радост ще го направя.“
И тъй, Олбърнес бе донесъл своите любими Скот Ландънови творби, а съпругът й — епикризата и медицинските картони на Аманда. Това наведе Лизи, която вече се намираше на по-малко от километър от къщичката на сестра си, на още един въпрос — откъде Скот се е сдобил с тази документация? Дали бе омагьосал и Джейн Уитлоу, лекарката с броеницата? Или може би и двамата? Знаеше, че бе напълно възможно. Способността на съпруга й да очарова хората не бе универсална, доказателството за това бе Дашмиел, дребния южняшки фукльо, — но действаше на повечето хора. Манда също бе почувствала обаянието на Скот, макар и Лизи да бе сигурна, че сестра й никога не се беше доверявала напълно на съпруга й (тя бе прочела всичките му книги, дори и „Стръвни дяволи“…, след която, както сама бе казала, беше спала на запалена лампа в продължение на две седмици). А дали бе омагьосал Джейн Уитлоу… Лизи нямаше никаква представа.
Да, въпросът как Скот се бе сдобил с историята на заболяването на Аманда си оставаше загадка и Лизи трябваше да се задоволи с факта, че мъжът й просто го бе сторил…, а доктор Олбърнес охотно бе проучил документите, потвърждавайки извода на Скот — занапред Аманда Дебушър можеше да бъде връхлетяна от наистина сериозни проблеми. И по някое време (най-вероятно преди да са свършили с десерта) психиатърът бе обещал на любимия си писател, че непременно ще намери в „Грийнлон“ място за госпожица Дебушър, ако най-лошите му опасения се потвърдят.
— Не можете да си представите колко съм ви признателна — благодари му Лизи и сега, докато свиваше по алеята към дома на Аманда за втори път през този ден, си зададе въпроса в кой момент лекарят бе попитал съпруга й откъде черпи идеите си. В началото на обяда или в края му? С ордьоврите или с кафето?
— Събуди се, Дарла — подвикна и изключи двигателя. — Пристигнахме.
Сестра й се изправи и погледна към малката къщичка на Аманда.
— Уф, мамка му!
Лизи се разсмя. Не можа да се въздържи.
9.
Събирането на вещите на Аманда се оказа неочаквано тъжно занятие и за двете. Намериха куфарите й в малкото таванско помещение — два на брой, марка „Самсънайт“, овехтели м с избелели лепенки на авиокомпанията, останали от пътуването й до Флорида, когато бе гостувала на Джодота… Кога беше това? Преди седем години? „Не — помисли си Лизи. — Преди десет.“ Изгледа с нескрита тъга и накрая избра по-големия.
— Може би трябва да вземем и двата, а? — колебливо предложи Дарла. — Уф! Колко е задушно тук! — добави и избърса с длан лицето си.