— Мисля, че големият е предостатъчен — отвърна Лизи. За малко да добави, че тази година Аманда едва ли ще отиде на бала на кататониците, но в последния момент успя да задържи езика си зад зъбите. Един поглед към умореното изпотено лице на Дарла бе достатъчен, за да разбере, че сега бе най-неуместният момент за шеги.
— Ще съберем багаж за цяла седмица. Тя и бездруго няма да се разхожда много-много. Нали помниш какво каза лекарят?
Дарла кимна и отново избърса лицето си:
— Че поне на първо време ще си стои в стаята.
По принцип от „Грийнлон“ би трябвало да изпратят психиатри да прегледат Аманда, но благодарение на Скот, Хю Олбърнес вече разполагаше с цялата информация по случая. След като разбра, че доктор Уитлоу е заминала, а Аманда не може (или не иска) да ходи, той каза на Лизи, че ще изпрати линейка от клиниката. Линейка, но без червени кръстове — а изглеждаща като най-обикновена камионетка. Двете сестри последваха линейката с беемвето, преизпълнени с благодарност — Дарла към доктор Олбърнес, а Лизи — към Скот. Психиатърът прегледа Аманда (четирийсет минути, които сякаш продължиха цяла вечност), след което им съобщи резултатите от прегледа. За съжаление не бяха никак окуражаващи, Лизи се утеши с мисълта за казаното от Дарла, че първата седмица Манда ще бъде под непрекъснато медицинско наблюдение в стаята си или на малката тераска (ако успееха да я накарат да излезе). Нямаше да я пускат дори в стаята за отдих, намираща се в края на коридора, освен ако състоянието й внезапно не се подобри. „Не очаквам подобно нещо — заяви доктор Олбърнес. — Не, че изключвам подобен развой на събитията, но това се случва изключително рядко. Най-важното за мен е истината, уважаеми дами, а истината за сестра ви е, че я чака дълъг път до оздравяването й.“
— А освен това — отбеляза сега Лизи, докато оглеждайте внимателно по-големия „Самсънайт“ — ще й купя нови куфари. Тези вече са сдали багажа.
— Позволи ми аз да ги купя. — Гласът на сестра й трепереше от вълнение. — Ти направи толкова много за нея, Лизи. Мила малка Лизи. — Хвана ръката й и я целуна.
Лизи бе изненадана… почти шокирана. Двете с Дарла отдавна бяха забравили някогашните си препирни, но подобно признание бе доста необичайно за по-голямата й сестра.
— Наистина ли го искаш?
Дарла закима и понечи да каже нещо, ала само отново избърса потта от лицето си.
— Добре ли си?
Дарла пак щеше да кимне, но в последния момент явно размисли.
— Нови куфари! — кресна тя. — Глупости! Мислиш ли, че някога ще й потрябват нови куфари? Чу какво каза лекарят — никаква реакция на тестовете! Знаеш ли как сестрите наричат такива пациенти? Наричат ги „зеленчуци“ и хич не вярвам на разни там терапии и чудодейни лекарства! Ако някой ден Аманда изобщо дойде на себе си, ще бъде чудо на чудесата!
„Както има една приказка“ — помисли си Лизи и едва потисна усмивката си, за да не разпали още повече гнева на Дарла. Поведе уморената си хлипаща сестра надолу по стръмната стълба, където горещината бе поносима. После, вместо да й каже: „Докато човек е жив, има надежда“, „Нека усмивката стане твоят щит“, „Най-тъмно е преди зазоряване“ или подобна банална фраза, само я прегърна. Защото нямаше нищо по-хубаво от прегръдката. Това бе едно от нещата, които бе научила от мъжа, чиято фамилия носеше… Понякога наистина бе най-добре да замълчиш, да затвориш неуморимата си уста и да прегръщаш, прегръщаш, прегръщаш…
10.
Лизи отново попита Дарла дали иска да я придружи до „Грийнлон“, но сестра й поклати глава. Обясни, че щяла да си пусне на касета един от любимите си романи на Майкъл Нунан и щяла да го слуша по време на пътуването. Вече бе измила лицето си в банята на Аманда, бе си сложила грим и бе завързала косата си на конска опашка. Изглеждаше добре, а Лизи от собствен опит знаеше — изглежда ли добре една жена, така и се чувства. Ето защо стисна леко ръката на Дарла, заръча й да кара внимателно и я изпроводи с поглед, докато автомобилът й не изчезна по алеята. Сетне, без да бърза, обиколи къщата на Аманда, за да провери дали всички прозорци и врати са затворени. След кратък размисъл остави двата прозореца на гаража открехнати, та помещението да се проветрява. Това бе поредното нещо, което бе научила от Скот, а той самият го бе научил от баща си — вдъхващият страхопочитание Спарки Ландън — заедно с умението да чете (на две години), да смята (на малката черна дъска, изправена до кухненската печка), да скача от скамейката в коридора с вик „Джеронимо!“ … и да се справя с кръвните буми естествено.
„Бум-станции… те са нещо като метростанциите, през които минава влакът, докато стигне до твоята спирка.“