Той й го казва и се засмива. Смехът му е нервен, сякаш хем се смее, хем тревожно се озърта… Смях на дете, на което са разказали мръсен виц.
— Да, точно така — измърмори Лизи и потрепери въпреки следобедната жега. Обстоятелството, че отдавнашните спомени продължаваха да изплуват на повърхността на настоящето, я тревожеше. Сякаш миналото изобщо не бе умирало, сякаш на някой от етажите на великата кула на времето нещата продължаваха да се случват.
„Не е хубаво да мислиш така… подобни мисли водят към лошо място.“
— Не се и съмнявам — рече Лизи и гръмко се разсмя. Нейният смях също бе нервен. Запъти се към колата си, подрънквайки връзката ключове на Аманда (която бе учудващо тежка — по-тежка от собствения й ключодържател, въпреки че къщата на Лизи бе доста по-голяма). Струваше й се, че вече се е озовала на лошото място. Аманда в лудницата — това бе само началото. И още „Зак Маккул“ плюс гадният инкункс професор Удбоди. Събитията от последния ден я бяха накарали да ги забрави, но това не означаваше, че са престанали да съществуват. Чувстваше се твърде изтощена и обезсърчена, за да се заеме с Удбоди тази вечер, твърде изтощена и обезсърчена, за да потърси леговището му… ала си помисли, че така или иначе трябва да го направи, дори и само заради вероятността телефонният й приятел „Зак“ наистина да се окаже опасен… както сам твърдеше.
Седна зад волана, хвърли в жабката ключовете от къщата и даде на заден ход по алеята. Лъчите на снишаващото се слънце се отразиха в нещо на задната седалка и по тавана на купето пробягаха ярки отблясъци. Озадачена, Лизи натисна спирачката, погледна през рамо и… зърна сребърната лопатка. Протегна ръка, докосна дървената дръжка и почувства как се успокоява. После продължи на заден по алеята, погледна наляво и надясно и като не видя никакво превозно средство, излезе на шосето. Госпожа Джоунс, която седеше на верандата на своя дом, й помаха. Лизи й отвърна, после пак пъхна ръка между предните седалки на беемвето, за да докосне отново дръжката на лопатката.
11.
Ако трябваше да бъде честна със себе си, помисли си, докато караше към дома си, щеше да признае, че завръщането на тези отдавнашни спомени — и чувството, че те се случват отново, че се случват сега — я бе изплашило доста по-силно от онова, което се бе случило (или не се бе случило) в леглото на Аманда преди зазоряване. Да, онова можеше да бъде сметнато (добре, де… почти) за халюцинация или сън наяве, рожба на разтревожения й, угрижен ум. Тя обаче не се бе сещала за Герд Алън Коул от доста дълго време, а ако някой я попиташе как се казва бащата на Скот и къде е работил, щеше да отвърне, че не помни.
— „Ю Ес Гипсъм“ — изрече тя, докато караше по шосето. — Само че Спарки го е наричал „Ю Ес Гиппъм“ — добави, след което едва не изръмжа гърлено и яростно:
— Сега млъкни! Стига толкова. Спри.
Но можеше ли? Това бе въпросът. И този въпрос бе изключително важен, понеже покойният й съпруг далеч не беше единственият човек, който заравяше дълбоко някои болезнени и плашещи спомени. Тя бе спуснала в съзнанието си завеса между „ЛИЗИ СЕГА“ и „ЛИЗИ! МЛАДОСТ!“ и си мислеше, че тази завеса е плътна и здрава, но тази вечер започна да се съмнява. В преградата определено имаше дупки и ако тя надникнеше през тях, рискуваше да зърне в пурпурната мъгла неща, каквито едва ли би искала да види. Най-добре беше изобщо да не наднича там, тъй както не бе хубаво човек да се взира в огледалото след спускането на мрака, когато в стаята не са запалени всички лампи, или да яде
(нощта променя храната)
портокали или ягоди след залез слънце. Някои спомени бяха обикновени, други — опасни. Ето защо оптималният вариант бе да живееш в настоящето. Защото хванеш ли се за погрешния спомен, можеш да…
— Какво? — попита Лизи с гневен треперещ глас, но веднага побърза да добави: — Не искам да знам.
Откъм страната на залязващото слънце в лентата за насрещно движение се появи голям пикап и шофьорът й помаха с ръка. Тя също му махна, макар че не се сещаше за нито един свой познат, който да кара такава кола. Всъщност нямаше голямо значение; тук, в затънтената провинция, човек винаги трябваше да отговаря на поздравите — такива бяха правилата на добрия тон. Освен това го бе направила съвсем машинално, понеже мислите й бяха другаде. Не можеше да си позволи лукса да се откаже от всички свои спомени само защото
(Скот седи на люлеещия се стол, очите му са широко отворени, а навън вие вятър, страшен мразовит вятър, който вледенява всичко по пътя си от Йелоунайф)
не смее да се взре в тях. И не всички бяха изгубени в пурпура — някои, скрити в туловището на собствената й книжна змия, даже бяха прекалено достъпни. Тези буми например. Веднъж Скот й бе разяснил всичко, засягащо бумите, нали така?