— Да — каза и спусна сенника, за да възпре косите слънчеви лъчи, които я заслепяваха. — В Ню Хампшир. Един месец, преди да се оженим. Но не помня точно къде.
„Хотелът се наричаше «Еленови рога».“
Добре, де, голяма работа. „Еленови рога“. Скот бе нарекъл престоя им там ранен меден месец или нещо подобно…
„Предсватбен меден месец. Нарече го «предсеитбен меден месец». Каза: «Хайде, миломое, събирай си нещата и напред.»“
— А когато миломоето попита къде отиваме… измърмори тя.
„… и когато Лизи пита къде отиват, той отвръща: «Ще разберем, когато стигнем. Така и става. Дотогава цялото небе е побеляло и по радиото казват, че ще завали сняг, което е невероятно, защото листата още са по дърветата и едва са започнали да променят цве…»“
Бяха дошли тук, за да отпразнуват подписването на договора за издаване на „Стръвни дяволи“ — тази ужасяваща, страховита книга, която нареди Скот Ландън сред авторите на бестселъри и го направи богат. Както се изясни, те бяха единствените гости на хотела, а пристигането им бе ознаменувано от необичайна за ранната есен снежна буря. В събота двамата надянаха снегоходки и оставиха следите си в девствения сняг, покрил всичко наоколо, след което седнаха под
(Вкуснотийското дърво)
едно дърво, едно специално дърво, Скот запали цигара и каза, че трябва да й съобщи нещо важно, и ако тя промени решението си да се омъжи за него, ще бъде огорчен… по дяволите, това направо ще разбие проклетото му сърце, но…
Лизи свърна рязко към банкета на шосе 17 и спря колата, вдигайки облак прах. Все още беше светло, ала денят бавно, но сигурно се превръщаше в изумителна юнска вечер, характерна само за Нова Англия, която повечето хора, родени на север от Масачузетс, прекрасно си спомнят от детството си.
„Не искам да се връщам в «Еленови рога» и към онзи уикенд. Нито към снега, който ни се струваше вълшебен, нито към Вкуснотийското дърво, където ядохме сандвичи и пихме вино, нито към леглото, което споделихме онази нощ, и историите, които той ми разказа — истории за пейки, буми и безумни бащи. Страх ме е спомените ми да не ме отведат към нещо, което не смея да зърна отново. Моля те, Господи, стига толкова.“
Изведнъж Лизи си даде сметка, че повтаря на глас, отново и отново:
— Стига толкова. Стига толкова. Стига толкова.
Ала ловът на буми вече бе започнал и вероятно бе твърде късно за подобни молби. Според съществото, до което се бе събудила тази сутрин, вече бе намерила първите три станции. Само още няколко и щеше да получи наградата. Понякога това бе шоколадче! А друг път напитка — кола или „Роял Краун“! И винаги имаше картичка с думите „БУМ! Край!“.
„Оставих ти бум“ — бе казало създанието с нощницата на Аманда… и сега, докато слънцето потъваше към хоризонта, отново й се стори трудно да повярва, че в постелята до нея бе лежала Аманда. Или само Аманда.
„Към теб се задава кръвен бум.“
— Ала първо е добрият бум — измърмори Лизи. — Още няколко станции и ще получа наградата си. Напитка. Но не безалкохолно, не. Бих искала двойно уиски, моля! — Тя се разсмя и смехът й прозвуча като смях на луда.
— Но ако станциите продължават зад пурпурната мъгла, как, по дяволите, този бум може да е добър! Не искам да отивам зад пурпура…
Дали спомените й бяха тези бум-станции? Ако беше така, то тя можеше да преброи три изключително ярки през последните двайсет и четири часа — схватката с русокоско, колениченето до лежащия на разтопения асфалт Скот и зловещата му поява от мрака, когато бе протегнал окървавената си ръка към нея, сякаш и поднасяше някакъв дар… и както наистина се оказа. „Това е бум, Лизи! И не обикновен бум, а кръвен!“ Докато лежеше на асфалта, Скот й бе прошепнал, че дългото петнисто (с безкрайното туловище) е много близо: „Не го виждам, но го чувам как се храни.“
— Не искам да мисля повече за това! — Тя чу своя вик, само че гласът й сякаш идваше от много далеч, от другия бряг на огромен залив, и внезапно реалният свят изтъня като коричка лед. Или се превърна в огледало, в което тя не се осмеляваше да гледа повече от секунда-две.
„Така мога да го извикам. И то ще дойде.“ Все така седнала зад волана на беемвето, Лизи си спомни как мъжът й бе поискал лед, как ледът се бе появил и закри лицето си с длани. Импровизацията беше стихията на Скот, не нейната, но когато доктор Олбърнес попита за медицинската сестра в Нешвил, и тя даде най-доброто от себе си, съчинявайки историята за това как съпругът й се бил престорил на мъртъв и психиатърът се разсмя така, сякаш никога през живота си не е чувал нещо по-смешно. Този смях не накара Лизи да завижда на подчинените му, но поне й помогна да напусне „Грийнлон“ и тя се озова тук, на банкета на междуселския път, в компанията на старите спомени, които лаеха като изгладнели кучета и разкъсваха пурпурната завеса… нейната ненавистна, но и безценна пурпурна завеса.