— Изгубих се — въздъхна и отпусна ръце. Опита се да се засмее, но смехът й беше немощен и глух. — Изгубих се в най-гъстата, в най-дълбоката и най-тъмна идиотска гора.
„Не, мисля, че най-гъстата и тъмна гора е някъде напред — там, където стволовете на дърветата са огромни, мирисът им е сладък и миналото все още е настояще. Винаги е настояще. Помниш ли как го последва през онзи ден? Как го последва в гората сред необичайния октомврийски сняг.“
Естествено, че си спомняше. Скот вървеше напред, прокарвайки пъртина, и тя го следваше, като се стараеше да стъпва в следите на своя странен, чудат и необикновен млад мъж. Напомняше на случващото се сега, нали? Само дето ако смяташе да продължава в същия дух, имаше още нещо, от което се нуждаеше. Още едно парченце от мозайката на миналото.
Лизи превключи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и след като се убеди, че пътят е чист, зави и пое обратно, форсирайки докрай двигателя на беемвето си.
12.
Нареш Пател, собственик на „Пателс Маркет“, беше в магазина, когато Лизи влезе малко след шест часа следобед на този безкраен четвъртък. Той седеше зад касата, похапваше задушено с къри и гледаше Шаная Туейн по местния музикален канал. Щом забеляза посетителката, той остави чинията си и стана, при което се видя надписът на тениската му: „АЗ ОБИЧАМ ЕЗЕРОТО ДАРК СКОР“.
— Пакет „Сейлъм Лайтс“, ако обичате — каза Лизи. — Нека бъдат два.
Господин Пател работеше в магазин (първо като помощник на баща си в Ню Джърси, а после и в свой собствен) вече четирийсет години, ето защо прекрасно знаеше, че е най-добре да не казва нищо нито на трезвениците, които изведнъж започват да си купуват алкохол, нито на непушачите, които внезапно изпитват желание да пафкат цигари. Намери желаната от дамата отрова на един от рафтовете с тютюневи изделия (изборът беше богат), сложи я на щанда и отбеляза колко прекрасен е денят. Престори се, че не забеляза шока, изписал се на лицето на госпожа Ландън, когато узна цената на въпросната отрова — тази реакция само свидетелстваше, че периодът на въздържание е бил доста продължителен. Е, поне дамата можеше да си позволи подобна покупка; господин Пател имаше клиенти, които лишаваха децата си от обяд, за да си купуват цигари.
Лизи му благодари.
— Винаги сте добра дошла тук, елате отново — отвърна продавачът-собственик и отново се намести на стола, за да погледа как Даръл Уорли изпълнява „Страхотен прекрасен живот“. Тази песен бе сред любимите му.
13.
Лизи бе паркирала беемвето зад магазина, за да не пречи на достъпа до бензиновите колонки (четиринайсет на брой, „кацнали“ на седем искрящи от чистота бетонни островчета), и веднага щом седна зад волана, включи двигателя, за да спусне стъклото. В същия миг се включи и радиото под таблото (Скот щеше да бъде във възторг от тези музикални станции). Бе настроено на „Най-доброто от петдесетте“ и тя не се изненада да чуе „Ш-Бум“. Песента обаче се изпълняваше не от група „Кордс“, а от квартет, който Скот наричаше „Четирите бели момченца“. И то само когато беше трезвен — беше ли пиян, прекръстваше състава на „Четирите спретнати педалчета“.
Тя отвори единия пакет „Сейлъм Лайтс“ и захапа цигара за пръв път от… кога за последно бе пушила? Преди пет години? Или може би седем? Щом запалката на беемвето изскочи, Лизи запали цигарата си и предпазливо вдиша дима с ментолов аромат. Почти веднага се закашля, а очите й се насълзиха. Дръпна отново. Този път беше по-добре, но й се зави свят. Трето всмукване. Никаква кашлица, ала имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в несвяст. Каза си, че ако падне върху волана, клаксонът ще свири и господин Пател тутакси ще изскочи от магазина, за да провери какво става. Може би ще дойде навреме, за да не й позволи да изгори жива в собствената си кола — това интоксикация с отровни газове ли се водеше, или смърт, причинена от дефенестрация4?
Скот щеше да знае, както знаеше кой бе записал оригинала на „Ш-Бум“ — „Кордс“, и кой бе собственикът на билярдната зала във филма „Последната прожекция“ — Сам Лъва.
Но Скот, „Кордс“ и Сам Лъва вече ги нямаше.
Тя загаси цигарата в девствения до преди малко пепелник. Не си спомняше името на мотела в Нешвил, където се бе върнала, след като най-накрая напусна болницата („Да, върна се като пияница при виното си и куче при кокала си“ — чу гласа на Скот в съзнанието си), само дето чиновникът на рецепцията й беше дал една от най-лошите стаи с изглед към висока дъсчена ограда. Зад тази ограда сякаш се бяха събрали всички кучета в Нешвил и лаеха ли, лаеха… В сравнение с тези кучета някогашният Плутон звучеше като новородено пале. Тя се просна на едното двойно легло, знаейки, че няма да може да заспи, че всеки път, когато се унесе, ще вижда Русокоско, който насочва дамското си револверче към сърцето на Скот, ще чува как безумецът казва: „Трябва да спра този звън за фрезиите“ и ще отваря широко очи, забравяйки напълно за съня. В крайна сметка обаче явно бе заспала — достатъчно дълго, че да събере сили за следващия ден — три часа, може би и четири, — и как точно бе съумяла да извърши този забележителен подвиг? С помощта на сребърната лопатка, ето как. Беше я сложила на пода до леглото, където можеше да я достигне с лекота и да я докосне всеки път, когато започваше да си мисли, че няма да успее. Или че нещо, свързано със Скот, ще направи нещата още по-лоши през нощта. Това бе нещо друго, за което съвсем бе забравила през изминалите години. Пресегна се между предните седалки и докосна лопатката. После запали нова цигара и се застави да си спомни как бе отишла да го види на следващата сутрин, как в непоносимата жега се бе качила пеш до третия етаж, където се намираше изолаторът, понеже и на двата асансьора висеше табелка с надпис „НЕ РАБОТИ“. Замисли се какво точно се беше случило, когато прекрачи прага на стаята на Скот. Беше глупаво естествено, една от онези идиотски…
4
Термин, обозначаващ изхвърлянето на човек през прозореца на горяща сграда, автомобил и прочие. — Б. пр.