— Тогава реших да проверя в тоалетната, но и там нямаше никого. Обърнах се и…
— Видяхте го в леглото — довършва Лизи вместо нея. Говори меко, със същата усмивка на устните си.
— Абракадабра! — а мислено му добавя: „Бум! Край“.
— Да, как отгатнахте?
— Е — все така усмихнато отбелязва Лизи, — Скот умее да се слива със заобикалящата го среда.
Вероятно обяснението е невероятно глупаво — като съшита с бели конци лъжа на човек с бедно въображение, но всъщност не е така. Защото не е лъжа. Тя самата непрекъснато губи от поглед съпруга си в супермаркетите или универсалните магазини (местата, където по някаква причина никога не го разпознават), а веднъж дори го търси в продължение на половин час в библиотеката на Мейнския университет. Най-накрая го откри в залата за периодика, където бе надзърнала два пъти. Когато го нахока, че я е накарал да го търси на място, където не може да повиши глас, за да го извика, Скот само вдигна рамене, отхвърляйки всички обвинения с аргумента, че през цялото време е бил в залата за периодика и е преглеждал новите броеве на списанията за поезия. Интересното беше, че тя нито за миг не се усъмни. Просто някак си… го пропусна.
Медицинската сестра се усмихва и й доверява:
— Тъкмо това ми каза и Скот — че се слива със заобикалящата го среда. — Страните й поруменяват. — Той ни помоли да го наричаме Скот. Направо ни задължи. Надявам се, че не възразявате, госпожо Ландън. Южняшкият й акцент превръща обръщението „госпожо“ в „гос’о-о-ожо“, но произношението й изобщо не дразни Лизи за разлика от лигавата реч на Дашмиел.
— Никак даже. Той казва това на всички момичета… и най-вече на хубавите.
Сестрата се усмихва и още по-силно се изчервява.
— Каза ми, че е видял как съм влязла и съм го погледнала. И добави нещо от сорта на: „Открай време съм един от най-белокожите бели хора, а след като изгубих толкова кръв, сигурно съм се наредил в челната десетка.“
Лизи се смее вежливо, но стомахът й се свива.
— Ами да… с тези бели чаршафи и бялата пижама… — Младата сестра започва да се успокоява. На нея й се иска да вярва и Лизи не се съмнява, че е повярвала на всяка дума от разказа на Скот („И как да не му повярваш, докато те гледа с блестящите си лешникови очи“ — мисли си дъщерята на Денди Дебушър), но сега тепърва осъзнава абсурдността на казаното.
Лизи й се притичва на помощ.
— Освен това той умее да лежи или да седи съвсем неподвижно — казва тя, въпреки че Скот е голям нервак. Дори когато чете книга например, той непрекъснато се върти на креслото, гризе си ноктите (след като тя му изнесе гневна тирада по този повод, престана да го прави, но по някое време отново започна), чеше си ръцете като наркоман, изпаднал в абстиненция, и даже понякога вдига трикилограмовите гирички, които вечно се търкалят под любимия му стол. Доколкото й е известно, той е спокоен само когато спи дълбоко или пише и работата му върви много леко. Изражението на сестрата обаче показва недоверие, ето защо Лизи продължава да я убеждава с жизнерадостен тон, който звучи ужасно фалшиво даже в собствените й уши. — Понякога, кълна се, той сякаш се превръща в част от интериора. Аз самата съм минавала неведнъж покрай него, без изобщо да го забележа добавя и докосва ръцете на девойчето. — Сигурна съм, че същото се е случило и с вас.
Изобщо не е сигурна, но медицинската сестра я дарява с благодарствена усмивка и темата за отсъствието на Скот се приключва. „Или пo-скоро ние я изхвърлихме от дневния ред — мисли си Лизи. — Изхвърлихме я като камък в бъбрека.“
— Днес той е доста по-добре — съобщава момичето. — Доктор Уендълщад го посети рано сутринта и беше направо удивен.
Лизи изобщо не се съмнява, че Скот е по-добре. Тя споделя с девойчето онова, което й бе казал преди много години в апартамента й в Клийвс Милс. Тогава си бе помислила, че любимият й говори, колкото да се намира на приказка, ала сега е напълно убедена в истинността на думите му.
— Раните на всички от семейство Ландън заздравяват много бързо — заявява тя и влиза в стаята, където лежи съпругът й.
15.
Той лежи със затворени очи, извърнал е глава — бял като платно мъж на бяло легло, но е невъзможно да не го видиш, най-малкото заради дългата му черна коса. Столът, на който Лизи бе седяла предишната вечер, си стои на същото място и тя отново сяда на него. Изважда книгата си — „Диваци“ от Шърли Конран, изважда разделителя за страниците и в този момент усеща погледа на съпруга си, затова вдига очи.
— Как си тази сутрин, скъпи?
Дълго време той мълчи. Белите му дробове свистят, но онзи писък, който бе доловила, докато той лежеше на асфалта, вече не се чува. „Наистина е по-добре“ — мисли си тя. С голямо усилие съпругът й премества ръката си върху нейната. Стиска дланта й. Устните му (които са сухи и напукани — едва по-късно тя ще му донесе вазелин) се разтягат в усмивка.