Погледът й престана да се мести и се прикова върху гърба на томче с твърди корици, където със златни букви беше написано: „Алманах на университета в Тенеси“ 1988 г?
1988 — годината на романа за кънтри-рокендрола. Онзи, който Скот така и не написа.
1988 — годината на безумеца.
„Тони ще пише за вас…“
— Не — промърмори Лизи. — Не каза Тони, а Тоней.
Точно така.
„Тоней ша пий са ваа…“
— … ще пише за вас в алманаха за литературна критика на университета в Тенеси — изрече тя. — Каза още…
„Моа да ви го пааатя с експресна поща…“
Само дето Лизи можеше да се закълне, че дребният нереализиран Тенеси Уилямс бе казал „еспееесна поща“. Сякаш още чуваше гласа на южняшкия фукльо… как му беше името? Дашмор? Дашман? Да, беше дашен на информация, но името му й се изплъзваше…
— Дашмиел! — процеди Лизи и стисна юмруци. Втренчи се в книгата със златните букви на гърба, сякаш томчето щеше да изчезне, ако тя извърне поглед. — Дребният южняшки кретен се казваше Дашмиел!
Скот щеше да отхвърли предложението материалите да му бъдат изпратени с експресна поща — смяташе, че подобни изпълнения водят до излишни разходи. Теорията му беше, че кореспонденцията никога не е спешна — все едно стоеше на брега на река и когато писмата доплуваха по течението, той ги изваждаше. Изключение правеха рецензиите за романите му — само относно тях проявяваше нетърпение, а колкото до поканите за представяне пред публика на дадена негова творба, обикновената поща напълно го задоволяваше. Тъй като кабинетът беше със собствен адрес, Лизи едва ли щеше да види изпратените материали. А след като вече бяха тук… просторните, добре осветени помещения принадлежаха само на твореца Скот — нещо като клуб, в който членуваше само той и където, затворен в звукоизолираната стая, наречена от него „Моята тапицирана килия“, той пишеше и слушаше любимата си музика, надувайки „до дупка“ уредбата. На вратата нямаше табелка с надпис „Вход забранен“, Лизи много пъти беше влизала в кабинета, докато съпругът й беше жив, и той винаги я посрещаше радушно, ала тя не осъзнаваше какво се крие в корема на змията от книги, лъкатушеща край стената, докато Аманда не й отвори очите. Докачливата Аманда, мнителната Аманда, която бе убедена, че къщата й ще изгори до основи, ако не слага в кухненската печка само по три кленови цепеници наведнъж — нито повече, нито по-малко. Аманда, която имаше непоносимия навик да се завърта по три пъти на верандата, ако й се наложеше да влезе обратно вкъщи за нещо забравено. Видеше ли я човек да се придържа към идиотските си навици, чуеше ли я да брои колко пъти е прокарала четката по зъбите си, без колебание би я определил като откачена стара мома, на която някой добронамерен лекар трябва да предпише антидепресант. Ала ако не беше тя, щеше ли малката Лизи да разбере, че в стотиците томчета има безброй снимки на покойния й съпруг, които очакват тя да ги разгледа? Стотици спомени, очакващи да възкръснат в паметта й. И повечето — вероятно по-приятни от спомена за Дашмиел, бъзливия и нафукан южняк…
— Престани — прошепна тя. — Престани, Лиза Дебушър Ландън! Отвори шепа и нека мислите за онова, което те чака там, отлетят.
Само че явно не беше готова да го направи, защото стана, прекоси помещението и коленичи пред книгите. Като по магия ръката й сякаш се отдели от тялото и грабна томчето с надпис „Алманах на университета в Тенеси, 1988 г.“. Сърцето й биеше до пръсване, но не от вълнение, а от страх. Съзнанието й диктуваше на сърцето, че неприятният инцидент е приключил преди цели осемнайсет години, но по отношение на чувствата сърцето има свой богат речник. Косата на безумеца беше толкова руса, че изглеждаше побеляла. Беше студент последна година и от устата му се лееха почти неразбираеми думи. Ден след стрелбата, когато лекарите обявиха, че състоянието на Скот вече не е критично, тя го попита дали на безумеца му е стискало, а той прошепна, че не вярва лудите да притежават смелост. Според него смелостта бе проява на воля, а лудите са безволеви… какво е нейното мнение?