— Лизи — мълви той. — Малката ми Лизи.
Отново заспива с ръка върху нейната, но не й пречи. Спокойно може да прелиства страниците на книгата и с една ръка.
16.
Лизи потрепна като жена, пробуждаща се от сън, и погледна през страничното стъкло ка беемвето — сянката на автомобила върху асфалта се е удължила. Освен това в пепелника имаше не един фас, нито пък два, а цели три. Тя се обърна към предното стъкло и зърна нечие лице на задното прозорче на магазина, където навярно се намираха складовите помещения. Лицето изчезна, преди тя да определи дали е била съпругата на господин Пател или някоя от двете му дъщери. Забеляза само изражението — любопитно или загрижено. Нямаше време да мисли за това, трябваше да потегля. Включи на задна и си каза: „Добре, че поне съм загасила цигарите в пепелника, вместо да ги изхвърля навън.“
„Дали спомените от онзи ден в болницата — и казаното от медицинската сестра — не бяха още една бум-станция?“
Да? Да.
Нещо бе лежало до нея тази сутрин и вече бе готова да повярва, че е бил Скот. По някаква причина я бе изпратил на лов за буми — така както по-големият му брат Пол бе изпращал и него, когато двамата са били нещастни хлапета, растящи в затънтената селска част на Пенсилвания. Само че вместо малки загадки, водещи от една бум-станция към друга, Лизи бе отвеждана към…
— Отвеждаш ме в миналото — прошепна тя. — Но защо? Защо, след като там ме чака лошата кръв?
„Този, в който сега се намираш, е добър бум. Ще те отведе отвъд пурпурната завеса.“
— Скот, не искам да отивам зад пурпура. — Лизи вече наближаваше къщата си. — Да бъда проклета, ако искам да ида зад пурпура.
„Ала не мисля, че имам някакъв избор.“
Ако това беше вярно, и следващата бум-станция бе споменът й за уикенда им в „Еленови рога“ (предсватбеният им меден месец), тогава се нуждаеше от кедровата кутийка на Доброто мамче. Това бе всичко, което й бе останало за спомен от майка й, понеже
(африканците)
афганите вече ги нямаше, и тя предполагаше, че въпросната кутийка е нейният вариант на нишата на спомените в кабинета на Скот. Именно там тя складираше всички спомени от
(СКОТ И ЛИЗИ! МЛАДОСТ!)
първите десет години на семейния им живот — снимки, пощенски картички, салфетки, кибритчета, менюта, подложки за чаши и всякакви подобни дреболийки. Колко време бе събирала тази колекция? Десет години? Не, по-малко. Максимум шест. А може би нямаше и толкова. След публикуването на „Стръвни дяволи“ животът им бе преминал през множество промени — не ставаше въпрос само за престоя им в Германия, ами за всичко. Съвместното им съществуване бе започнало да наподобява безумната въртележка от края на филма „Непознати във влака“.
Тя престана да събира коктейлни салфетки и кибритчета, понеже със Скот посетиха безброй ресторанти и хотели. Твърде скоро престана да колекционира каквото и да било. И къде ли беше кедровата кутийка на Доброто мамче, която ухаеше тъй прекрасно, когато я отваряха? Къде ли бе сега? Някъде из къщата — беше сигурна — и бе твърдо решена да я открие.
„Може би ще се окаже следващата бум-станция“ — помисли си и в същия момент видя пощенската кутия пред къщата си. Вратичката беше открехната и на нея бе закрепена пачка писма, прихванати с ластик. Водена от любопитство, Лизи спря колата до стълба, на който бе закрепена пощенската кутия. Когато Скот беше жив, тя често я заварваше претъпкана, когато се прибираше вкъщи, но сега писмата бяха далеч по-малко и често биваха адресирани до „ЖИВУЩИЯ“ или „ГОСПОДИН И ГОСПОЖА СОБСТВЕНИЦИТЕ“. Всъщност пачката не се оказа чак толкова дебела — четири плика и една пощенска картичка. Пощальонът Симънс обикновено натъпкваше пратките в кутията, но този път явно бе решил да използва ластик. Лизи разгледа пликовете — сметки, рекламни листовки и картичка от Канти, след което бръкна в кутията. Напипа нещо меко, пухкаво и влажно. Изпищя, отдръпна ръка, вида по пръстите си кръв и отново изпищя — този път от ужас. В първия миг си помисли, че нещо я е ухапало — че някакво зверче се е изкатерило по дървения стълб и се е притаило в кутията. Може би плъх, а може би и животинче, прихванало бяс — мармот или малък скункс. Избърса ръка в блузата си, дишайки на пресекулки (звукът беше едновременно стон и хриптене), след което неохотно вдигна ръка, за да преброи раните. Както и да види колко са дълбоки. Бе толкова убедена, че е ухапана, че буквално видя следите от зъби. Сетне примигна и реалността измести фантазията. Да, кожата й бе изпъстрена с кървави петна, ала нямаше драскотини или следи от ухапвания. Що се отнася до рунтавата твар в кутията — да, там действително имаше нещо, някаква отвратителна пухкава „изненада“, но дните й, когато е можела да хапе, бяха отминали.