Выбрать главу

„Не знам, Скот. Ще помисля по въпроса.“

Беше го излъгала. Предпочиташе по възможност изобщо да не мисли за случилото се. Ако зависеше от нея, скапаният ненормалник с дамското револверче щеше да бъде забравен като многото факти, които на драго сърце беше заличила от паметта си след запознанството си със Скот.

„Голяма жега беше, а?“

Скот още беше много блед, но по страните му започваше да избива руменина. Лежеше и подхвърляше банални реплики, колкото да поддържа разговора. Сегашната Лизи, Лизи Самотната, вдовицата Ландън, потрепери.

— Не си спомняше — прошепна.

Почти беше сигурна, че е така. Не помнеше как е лежал на асфалта и как двамата с нея са били сигурни, че това е краят. Как е осъзнал, че умира и че няма какво повече да си кажат, макар че досега времето все не им стигаше да споделят всичко, което им идваше наум. Неврологът, с когото тя събра смелост да разговаря, й обясни, че загубата на паметта е често срещано явление при хора, претърпели сериозна физическа или душевна травма — те често откривали прогорено петно върху лентата на спомените си. Случвало се след няколко години, дори след десетилетия в съзнанието им да възкръснат несвързани фрагменти и изображения. Той нарече явлението „защитен механизъм“.

Лизи реши, че обяснението му е съвсем логично. От болницата отиде право в мотела, където си беше взела стая — неприветлива стая с изглед към някаква дъсчена ограда, стая, в която се чуваше само лаят на поне стотина кучета, но на нея изобщо не й беше до такива подробности. Знаеше само едно — че повече не иска да стъпи в кампуса, където бяха простреляли мъжа й. Свали си обувките, просна се на твърдото двойно легло и си помисли: „Тъмнината го обича.“ Дали беше вярно?

Откъде да знае, след като дори не разбираше значението на фразата?

„Знаеш. Татко награждаваше с целувка.“ Тя завъртя глава толкова рязко, сякаш я беше зашлевила невидима ръка. „Млъкни! Нито дума повече!“ Никакъв отговор… никакъв… после иронично процеждане: „Тъмнината го обича. Той танцува с нея като с любовница, луната изгрява иззад пурпурния хълм и онова, което ухае, замирисва неприятно. Мирише на отрова.“

Лизи обърна глава на другата страна. Отвъд мотелската стая кучетата — струваше й се, че са се събрали всички проклети кучета в Нешвил — продължиха да лаят, докато слънцето залезе сред оранжевата августовска мъглица и остави празнота, която щеше да се запълни от нощта. Като малка майка й й каза да не се страхува от мрака и тя й повярва, радваше се на тъмата, дори и раздирана от мълнии. Докато много по-голямата Манда трепереше под завивките, Лизи седеше на леглото, смучеше си палеца и настояваше някой да донесе електрическо фенерче и да й разкаже приказка. Веднъж го сподели със Скот, а той хвана ръцете й и промълви: „Бъди моята светлина. Бъди моята светлина, Лизи.“ Беше се опитала, но…

— Бях в мрака — прошепна тя сега, седнала в неговия кабинет, стиснала алманаха на университета в Тенеси. — Ти ли го каза, Скот? Ти беше, нали?

„Бях в мрака и ти ме намери. Ти ме спаси.“

Може би го беше спасила в Нешвил. Не и накрая.

„Все ме спасяваше, Лизи. Помниш ли първия път, когато останах да спя при теб?“

Тя се усмихна. Можеше ли да забрави онази нощ? Най-натрапчивият й спомен беше за прекомерното количество ментов шнапс, от който получи ужасни стомашни киселини. Скот пък имаше затруднения с ерекцията, макар че накрая се представи на ниво. Тя предположи, че причината е в алкохола. По-късно Скот сподели с кея, че за пръв път е бил в състояние да осъществи полов акт, че тя е първата и единствена жена в живота му и че всички истории, които е разказвал на нея или на други хора за щурите си младежки години, когато е правил безразборен секс с мъже и жени, са пълна измислица. А Лизи? За нея това бе като работа, която трябва да свърши, преди да си легне. Да зареди съдомиялната машина; да накисне в топла вода загорялата тавичка от огнеупорно стъкло; да направи свирка на прочутия млад писател, докато той получи ерекция.

„Накрая, когато ти заспа, лежах буден, вслушвах се в тиктакането на часовника върху нощното шкафче и във воя на вятъра и внезапно разбрах, че наистина съм си у дома, че да съм в леглото с теб означава да съм у дома и че онова, което ме дебне в мрака, ненадейно си е отишло. Не можеше да остане. Беше прогонено. Знаеше как да се върне — бях сигурен, но нямаше да остане и аз спокойно можех да заспя. Толкова бях благодарен, че сърцето ми сякаш щеше да се пръсне. Мисля, че в този миг за пръв път в живота си изпитах благодарност. Лежах до теб, сълзите се стичаха по лицето ми и мокреха възглавницата. Обичах те тогава, обичам те сега, обичах те всяка секунда от съвместния ни живот. Не ме е грижа дали ще ме разбереш. Разбирането е нещо, на което придаваме прекомерно значение, а не се замисляме, че никой не е в пълна безопасност. Никога не ще забравя колко се успокоих и в каква безопасност се почувствах, след като онова вече не ме дебнеше в тъмнината.“